Харлан Коубън - Под напрежение

— Е, и? — подкани го Уин.

— Ти сега ме гледаш как плача тук, нали? Вече не го и крия. Какъв е смисълът, нали? Разбираш какво ти казвам. Така че плача. А истината е, че винаги съм плакал. Усамотявах се някъде и си поплаквах. Още от едно време. И аз не знам защо. Не заради това, че съм причинил мъки някому — напротив, от това ми ставаше хубаво. Но пък един път, както си гледах „Семейни връзки“ — помниш ли го това шоу? С оня, дето сега има треперещата болест?

— Майкъл Джей Фокс.

— Точно той. Обожавах това шоу. Оная, сестричката му Малъри, беше страхотно парче. Та гледам го аз, беше май последният му сезон, и бащата получава сърдечен удар. Нещо ме стисна за гърлото, щото и моят баща така почина. Нали разбираш: знам, че гледам там някаква сапунка, и въпреки всичко изведнъж реввам като някое бебе. Редовно ми се случваше при това. Така че си намирах някакво извинение и се скривах. Не исках никой да ме гледа разреван. Знаеш в какъв свят живеех, нали?

— Знам.

— Та един ден пак така се бях разциврил и точно в тоя момент влиза Боби и ме заварва как рева. — Франк се засмя. — А пък ние с Боби бяхме стари приятели. Сестра му беше първото момиче, което ми позволи да я галя по онова място. В осми клас. Страхотна работа. — И се загледа нанякъде, отнесъл се в щастливите си спомени. — Та влиза значи Боби и като ме видя да плача, такава физиономия направи: просто не знаеше къде да се дене. После не спря да се кълне, че никому нямало да каже, да не съм се притеснявал, щото и той постоянно плачел. Много го обичах тоя Боби. Добър човек беше. С добро семейство. Затова и реших да не зачеквам повече въпроса.

— Ти открай време си бил великодушен — отбеляза Уин.

— И наистина полагах огромни усилия. Но взех, как да ти кажа… взех да се срамувам или нещо такова, щом срещнех Боби. Не че ми правеше намек или продумваше по въпроса, но и той взе да става нервен в мое присъствие. И не желаеше повече да ме погледне в очите. А Боби поначало беше все усмихнат и имаше гръмогласен смях. Но след оня случай, щом се усмихнеше или разсмееше, аз все си имах едно наум, че може и да ми се подиграва. Нали ме разбираш?

— Та взе че го пречука — подсказа Уин.

— Направих му гарота с рибарско влакно — кимна Франк. — Каквото много рядко ползвам. Насмалко да му отрежа главата. Но не смяташ, че е по моя вина, надявам се.

— Може ли изобщо човек да изпита подобни съмнения — разпери ръце Уин.

Франк пак се разсмя прекалено силно.

— Благодаря ти за посещението.

— Да. Чудесно си побъбрихме.

Франк се посмя още малко.

Просто му се приказва, пак си рече Уин. Колко е жалък всъщност. Някогашният едър като канара мъж се беше пречупил, а Уин тъкмо от това смяташе да се възползва.

— Каза, че Хърман имал вид на джентълмен. Че изглеждал по-благопристоен от теб.

— Да. И?

— Би ли навлязъл в малко повече подробности?

— Че ти нали беше жив свидетел как стояха нещата между мен и Хърман. Хърман искаше да има вид на човек, който уважава законите. Да го канят по изискани партита и да членува в стари клубове за голф като твоя. Затова и се обзаведе с оня хубав офис в многоетажната ти сграда в центъра на града. Влагаше мръсни пари в законни бизнеси и по тоя начин се стремеше да ги изпере. Така че накрая Хърман реши да не се занимава с нищо друго, освен с хазарт и лихварство. Познай защо.

— Защото при тях насилието е по-малко? — предположи Уин.

— Изобщо не позна. При принудителното събиране на дългове насилие има колкото щеш. — Франк Ейк се приведе напред и Уин усети гнилия му дъх. — Хазартът и лихварството му се струваха законни дейности. Казината се занимават с хазарт и са законни. Банките отпускат заеми и са законни. Кое можеше да му попречи и той да прави същото?

— А ти?

— Аз се занимавах с останалото. Курви, дрога и прочее. Но едно ще ти кажа: хиена да осмуча, ако „Золофт“ не действа по-страхотно и от кокаина. А пък за това, че проституцията била незаконна, хич не ме и зачеквай. Та тя е най-старата професия. Пък и, като се замислиш, има ли мъж, който да не си плаща за секса по един или друг начин?

Уин реши да не спори.

— Та кажи сега за какво си дошъл — усмихна се Франк, но усмивката му продължаваше да действа обезпокоително. За колко ли хора тази усмивка е била последното, което са видели, преди да умрат, запита се Уин. — Или, ако трябва да бъда по-точен: в чий задник си е наврял пръста тоя път Майрън?

Време беше да сложи картите на масата.

— На Еван Крисп.

— Не думай! — ококори се Франк.