Харлан Коубън - Под напрежение

Преуспелите музиканти поначало са силни личности; суперзвездите на рока обаче, подобно на онези в спорта и сценичното изкуство, притежават и определени нематериални качества. Именно благодарение на тях Гейбриъл бе израснал от музикант в легенда на рока. У него имаше някаква почти свръхестествена харизма, която те обладаваше от сцената или при лична среща, но се усещаше дори и от тази никога непубликувана снимка. И не се дължеше само на хубостта му. Тлеещият му поглед излъчваше и чувственост, и трагизъм, и гняв, и интелигентност. Принуждаваше те да го слушаш. И да копнееш да знаеш повече за него.

— Разкошен е, нали? — попита Ивлин.

— Да.

— Вярно ли е, че лицето му се е съсипало?

— Не знам.

В сравнение с Гейбриъл, Лекс сякаш се мъчеше в същата поза: скръстените му ръце бяха напрегнати, все едно беше стегнал тайно бицепсите си. Имаше вид на съвсем обикновен мъж, с невзрачни черти, но ако изобщо му обърнеше внимание, човек постепенно започваше да си дава сметка, че тъкмо той, Лекс, е разумният, постоянният, стабилният член на дуета. Или, казано просто: по-скучният. Лекс беше земното „ин“, допълващо хипнотичното летливо „ян“ на Гейбриъл. Но като си помислиш, всяка оцеляла през годините група се нуждае именно от такова равновесие.

— Не виждам тук символа обаче — каза Майрън.

— Така и не стигна до обложката — заби пак в кантонерката Ивлин. Извади кафяв плик с омотана около него връвчица. Хвана връвчицата и я заусуква с палец и показалец. Спря се и вдигна очи. — Още не съм убедена, че искам да ви го покажа.

— Госпожо Стакман?

— Наричайте ме Ивлин.

— Ивлин. Предполагам, известен ви е фактът, че Лекс е женен за Сузи Т.

— Разбира се.

— Някой се мъчи да им причини неприятности, на нея и на Лекс. А аз се мъча да открия кой е този човек.

— И смятате, че символът ще ви подскаже отговора?

— Напълно възможно е.

— Имате вид на свестен човек.

Майрън зачака.

— Казах ви вече, Хорас беше запален колекционер. Най-вече на уникати. Преди няколко години му се обади Кърк Бърджис, фотографът. Направил снимката, която търсите, само седмица преди смъртта на Алиста Сноу.

— Окей.

— Тя, естествено, не е единствената фотография от този ден. Имали са дълга фотосесия. И понеже Гейбриъл вероятно е целял и нещо по-фрапантно, на част от снимките е гол. Помните ли как преди няколко години частен колекционер закупи порнофилм с Мерилин Монро, та никой друг да не го гледа?

— Помня.

— Същото стана и с Хорас, така да се каже. Взе че изкупи всички негативи. Не че можехме да си го позволим на оня етап, но както вече ви изтъкнах, той се беше отдал напълно на страстта си. А тази — посочи обложката за албума в ръката му — първоначално беше снимка в цял ръст. По-късно я изрязаха.

Отвори кафявия плик, извади снимка и я подаде на Майрън. Двамата бяха снимани в профил, голи наистина, но всичко беше направено с такъв вкус, че сенките служеха за смокинови листа.

— Пак не го виждам.

— Забележете петното в горния край на… бедрото на Гейбриъл, така да се каже.

И му подаде друга снимка, увеличение на част от първата. Там вече се виждаше — от вътрешната страна на дясното бедро, току до едва ли не легендарните слабини на Гейбриъл: татус.

И то татус, който по нищо не се различаваше от символа до постинга „Не негово“ на „Фейсбук“ страницата на Сузи Т.

Все още му оставаха два часа до срещата с Кити пред мола. Докато пътуваха към автобусната спирка до моста „Джордж Вашингтон“, Майрън разказа на Голямата Синди какво бе научил от Ивлин Стакман.

— Любопитно — отбеляза Голямата Синди.

— Кое?

Тук Голямата Синди направи опит да се извърне върху седалката си така, че да е с лице към него.

— Както ти е известно, господин Болитар, доста години посветих на това да съм групарка.

Той за пръв път го чуваше. Знаеше обаче, че на върха на славата си, като участничка в „Славните дами на борбата“ по единайсети канал WPIX в района на Ню Йорк, Голямата Синди се бе подвизавала под псевдонима Главатарката Мама. И че като таг тим Главатарката Мама, сиреч Голямата Синди, и Малката Покахонтас — Есперанца — бяха станали междуконтинентални шампионки, каквото и да означаваше там „междуконтинентални“. И играеха ролята на добрите. Малката Покахонтас обикновено трупаше точки с техника дотогава, докато „лошата“ й противничка не решеше да наруши правилата — я да й хвърли пясък в очите, я да прибегне до ужасното „чуждо тяло“ или да разсее рефера, та да скочи заедно със съотборничката си на Покахонтас — и щом публиката подивееше от явно безсилното си възмущение, че готината мацка е подложена на подобна въпиеща несправедливост, Главатарката Мама скачаше с мощен рев от най-горното въже да спаси гъвкавата си сладка партньорка, след което, вдигнали възторжената публика на крака, Малката Покахонтас и Главатарката Мама възстановяваха световния ред и, разбира се, запазваха междуконтиненталната си шампионска титла сред таг тимовете.