Харлан Коубън - Под напрежение

А Фишман се сви на малка топка. И взе да разтърква очи с юмручета. Майрън зачака.

— Извинявай бе, човек — успя да вмести между хлипанията си Фишман. — Ама много ме стресна. Наистина ти се извинявам.

— Да, ама ми извади пищов.

— Обърках се — повтори оня. — Не разбираш ли? Нервите ми са опънати докрай.

— Джоуел?

Оня не спираше да подсмърча.

— Джоуел? — Майрън му плъзна нова снимка по пода. — Виждаш ли тая жена?

Онзи не снемаше ръце от очите си.

Майрън умишлено придаде грубост на гласа си:

— Погледни я, Джоуел!

Фишман бавно свали ръце. Лицето му бе омазано със сълзи, а вероятно и със сополи. Печеният манхатънски дилър Кръш обърса с ръкав лицето си. Майрън се опита да го изчака, но оня само се блещеше на снимката.

— Ти се срещна с тази жена само преди няколко вечери в „Три Даунинг“ — каза Майрън. — И само да си посмял да ми разправяш, че не знаеш за какво става дума — ще си сваля обувката и с нея ще те напердаша. Разбра ли ме?

Фишман кимна.

— Помниш я, нали така?

— Погрешна представа имаш — затвори очи Фишман.

— Това никак не ме вълнува. Знаеш ли как се казва?

— Не знам дали следва да ти отговоря.

— Обувката ми, Джоуел. Като те замлатя с нея, веднага ще си кажеш.

Фишман отново обърса лице и завъртя глава.

— Не ти е в стила.

— Това пък какво означава?

— Нищо. Просто усещам, че повече няма да ме биеш.

Навремето нямаше да усетиш колко бързо щях да те набия, помисли си Майрън. Но в случая Фишман беше прав. Наистина нямаше намерение да го бие повече.

А като забеляза, че Майрън се колебае, Фишман го попита:

— Имаш ли понятие какво е да си наркоман?

Олеле, тоя пък накъде заби сега?

— Да, Джоуел, имам.

— От личен опит ли?

— Не. Да не искаш да кажеш, че си наркоман, Джоуел?

— Не. По-точно, употребявам от време на време. Но не там е работата. — И неочаквано килна глава, като учител, любопитен да чуе отговора на въпроса си. — Знаеш ли кога един наркоман най-сетне ще потърси помощ?

— Когато стане неизбежно.

А онзи се захили, сякаш получи правилния отговор. От Майрън Болитар — отличника на класа.

— Точно така. Когато ножът опре до кокала. Точно така стана и сега. Вече го съзнавам. Давам си сметка, че имам проблем и че ми се налага да прибягна до помощ.

Майрън се спря в последния миг да не каже нещо остроумно. Започне ли да говори човекът, от когото търсиш някакви сведения, най-добре е да го оставиш да приказва.

— Конструктивно намерение — рече, едва сдържайки отвращението си.

— Имам две деца. И прекрасна съпруга. Чакай да ти ги покажа.

И посегна към джоба си. Което накара Майрън рязко да се приближи. Фишман кимна, забави движенията си и извади връзка ключове. И подаде на Майрън един от ония ключодържатели със снимка. Семейна фотография, направена, ако се съдеше по фона, в увеселителния парк „Сикс Флагс“. От едната страна на семейството стоеше зайчето Бъгс, а от другата — Чурулик-пиленце. От красотата на госпожа Фишман наистина можеше да ти спре дъхът. Джоуел беше застанал на едно коляно, от дясната му страна стоеше момиченце на пет-шест годинки с руси коси, с една от ония широки усмивки, които са толкова заразни, че Майрън усети как и ъгълчетата на собствените му устни се извиват нагоре. От другата страна на Джоуел стоеше момченце, с около две години по-малко от момиченцето. Момченцето се срамуваше и почти бе скрило лице в рамото на татко си.

— Разкошни деца. — Майрън му върна ключодържателя.

— Благодаря.

А Майрън се сети за нещо чуто отдавна от баща му: човек има невероятната способност сам да си обърка напълно живота. На глас обаче каза:

— Ти си едно тъпо говедо, Джоуел.

— Болен съм — поправи го онзи. — И точно там е разликата. Че искам да се поправя.

— Докажи ми го.

— Как?

— Дай ми знак, че искаш да се промениш, като ми разкажеш за жената, с която се срещна преди три нощи.

— Каква гаранция имам, че няма да й сториш нещо лошо?

— Същата, която ти подсказва, че няма да си сваля обувката и да те набия с нея.

Джоуел Фишман погледна ключодържателя си и пак се разплака.

— Джоуел?

— Честна дума — искам да оставя всичко това зад гърба си.

— Разбирам те.

— И ще го направя, кълна се в Бога. Ще потърся помощ. И ще стана най-добрият баща и съпруг на света. Само да ми се даде възможност. Нали ми вярваш?

На Майрън започваше да му се повдига.

— Вярвам ти.

— Защото… Не ме разбирай погрешно. Обичам живота. Обожавам семейството и децата си. Но в продължение на осемнайсет години ми се налага да се вдигам всяка сутрин и да идвам в това училище да преподавам френски на прогимназистите. Което те ненавиждат. И не внимават в час. В началото си представях нещата коренно различни: ще ги уча на този прекрасен език, който обожавам. А се оказа съвсем друго. На тях им е все тая, стига да вържат прилична оценка и да преминат в по-горен клас. Нищо повече. Година след година. Една и съща рутина. С Ейми едва свързваме двата края. Все едно и също — ден след ден, година след година. Пълна тъпотия. И какво ще ни донесе утрешният ден? Пак същото, пак тази тъпотия, докато умра.