Харлан Коубън - Под напрежение

Училище, гробище — двата крайни жалона на живота.

Все още по костюма на Батгърл, Голямата Синди бе коленичила с приведена глава и свити рамене до един надгробен камък, та отдалеч човек можеше да я сбърка с фолксваген костенурка. Като чу приближаващия се Майрън, хвърли му поглед с крайчеца на окото и му прошепна „Сливам се“, после продължи да се прави, че ридае над гроба.

— И къде по-точно се намира Конската опашка?

— В училището. Двеста и седма стая.

Майрън огледа сградата.

— Дилър на дрога да преподава френски в прогимназия?

— Така се оказва, господин Болитар. Позорно е, мен ако питаш.

— Абсолютно права си.

— Истинското му име е Джоуел Фишман. И живее в Проспект Парк, недалеч оттук. Женен е, с две деца — син и дъщеря. Преподава френски повече от двайсет години. Няма полицейско досие, с изключение на един случай на шофиране след употреба преди осем години. Преди шест години кандидатствал за градски съветник.

— Съвестен гражданин значи.

— Точно така, господин Болитар.

— А ти как се сдоби с всичките тези сведения?

— Ами в началото се канех да го прелъстя, та да ме отведе у тях. Нали знаеш. На чаршаф много работи се научават. Но си дадох сметка, че няма да ти е никак приятно да се оскверня по този начин.

— Никога не бих ти позволил да използваш тялото си за недостойни цели, Голяма Синди.

— А само за съгрешаване ли?

— Правилно — засмя се Майрън.

— Затова реших да го проследя, като си тръгне от клуба. Прибра се с градския транспорт — последния влак от града, в два и седемнайсет след полунощ. И от гарата отиде пеш до тях си, на Бийчмор Драйв седемдесет и четири. Адреса издиктувах по телефона на Есперанца.

А тя, само с няколко чуквания по клавиатурата, щеше да научи всичко останало. Добре дошли в компютърната епоха, момчета и момичета.

— Друго? — попита я.

— Прякорът на Джоуел Фишман в клуба е Кръш — Сваляча.

Майрън завъртя глава.

— А конската опашка е прикачена както се удължават косите.

— Будалкаш ме.

— Съвсем не, господин Болитар. Предполагам, че я носи за дегизировка.

— И сега какво?

— Днес няма часове, а само родителски срещи. Охраната по принцип е усилена, но бас държа, че можеш да минеш за баща, тръгнал на родителска среща. — И закри усмивката си с длан. — Както би казала Есперанца, тия джинси и тоя син блейзър са идеални за случая.

— А мокасините „Ферагамо“? — посочи нозете си Майрън.

Прекоси улицата и се включи в първата група родители, насочили се към входа. Поздрави ги, все едно че ги познаваше отпреди. И те се престориха, че го познават, и отвърнаха на поздрава му. Майрън задържа вратата за една от майките, след това бащата настоя да пропусне пред себе си Майрън, който реагира със сърдечен родителски смях.

Ето така се вписва човек, а не като Голямата Синди.

На бюрото пред охранителя имаше списък на явилите се. Майрън се записа като „Давид Пепе“ и се постара фамилното име да не е особено четливо. Взе карта пропуск, написа на нея „Давид“, а отдолу, с по-дребни букви, „бащата на Мадисън“. Майрън Болитар — човекът с хиляди лица, майстор на дегизировката.

Открай време се знае, че държавните училища изобщо не се променят, само ни се струват по-малки. Правилото важеше с пълна сила и тук: линолеум по пода, метални шкафчета, дървени врати с армирано стъкло на класните стаи. Спря се пред 207-а стая. Но не можеше да надникне вътре заради залепения на прозорчето надпис: „Reunion en cours. Ne pas deranger“ 6 6 Среща. Моля, не безпокойте (фр.). — Б.пр. . Майрън не беше особено силен по френски, но усети, че второто изречение го моли да изчака.

Огледа се, но не откри окачен график на родителските посещения. Взе да се чуди как да уплътни времето си. Пред повечето врати имаше по два ламинирани ученически стола — яки и практични на вид, но предлагащи не повече удобство от едни прашки от туид. Замисли се дали да не седне, но какво щеше да стане, ако се появеше следващата двойка родители?

Затова прецени, че ще е по-добре да се размотава по коридора и да държи вратата под око. Беше 10:20 ч. Предполагаше се всяка среща да трае по четвърт час, не повече от половин час. Минимум по десет минути на ученик. Така че във всички случаи следващата среща трябваше да започне в десет и половина. И ако никой не се появеше до 10:28 ч. да речем, Майрън щеше да се опита да влезе в десет и половина.

Майрън Болитар — царят на планирането.

Обаче в 10:25 ч. се появиха нови родители, след което равномерният родителски поток не спря чак докъм обяд. За да не прави впечатление с размотаването си, след началото на поредната среща Майрън слизаше на долния етаж, криеше се из тоалетните, задържаше се по стълбищата. Взе да го мъчи сериозна скука. Направи му впечатление, че повечето бащи носеха сини блейзъри и дънки. Време му беше май да осъвремени гардероба си.