Харлан Коубън - Под напрежение

— Бууу — престори се, че циври на глас Уин и взе да свири на въображаема цигулка. — Уааа!

— Не оправдавам действията й. Но нищо чудно и аз да съм разбунил нещата.

— И как по-точно ги разбуни, ако обичаш?

Майрън млъкна.

— Давай де — подкани го Уин. — Нямам търпение да чуя.

— Очакваш да си призная „като съм се намесил“?

— Браво! Позна!

— Тогава да приемем, че сега ми се удава възможност да изкупя грешката си.

Уин завъртя глава.

— Защо?

— Защото как обърка нещата поначало? Като се намеси. И как смяташ сега да изкупиш грешката си? Пак чрез намеса.

— А ти какво предлагаш? Просто да забравя онова, което съм видял от охранителната камера?

— На твое място така бих постъпил — отпи сериозна глътка коняк Уин. — Но, уви, знам, че на теб ти е невъзможно.

— И какво правим тогава?

— Същото като всеки друг път. Само че утре сутрин. В момента имам други намерения.

— И те пак, строго погледнато, си остават между Мен и Теб?

— Пак бих казал: „Браво! Позна!“. Но мразя да се повтарям.

— Знам — взе да подбира внимателно думите си Майрън — и нямам никакво намерение нито морал да ти чета, нито да те съдя.

Уин кръстоса крака. При което ръбът на панталона му си остана идеален.

— А, жестока беседа се очертава.

— Отчитам, че Ми се задържа в живота ти по-дълго от всички останали жени, които познавам, и че, поне засега, си ограничил апетита си към проститутките.

— Предпочитам да ги наричаш „елитни компаньонки“.

— Супер. Женкарските ти подвизи на плейбой в миналото…

— На разгулен плейбой — поправи го Уин с подобаваща усмивка. — Обожавам тая дума — „разгулен“. А ти?

— Точно те описва — призна Майрън.

— Тогава?

— Докато бяхме на двайсет и нещо или на трийсет и нещо, в нея намирах дори известно очарование.

Уин чакаше.

Майрън впери поглед в кена с „Юху“.

— Няма смисъл…

— А сега смяташ — продължи вместо него Уин, — че поведението ми, като се има предвид на каква възраст съм вече, почти граничи с жалкото.

— Нямах точно това предвид.

— И си на мнение, че трябва да си седна на задника и да мирясам.

— Нищо друго не ти желая, Уин, освен да си щастлив.

— Което съвпада и с моето желание — разпери ръце Уин.

Майрън го изгледа тъпо.

— Имаш предвид Ю в съседната стая, предполагам?

И пак разгулната усмивка.

— Обичай всичките ми недостатъци.

— И като казваш „ми“, пак имаш предвид „Ми“, нали?

— Не ме мисли, приятелю — изправи се Уин. — Аз съм щастлив. — И се отправи към вратата на спалнята. Но изведнъж се спря, затвори очи и придоби притеснен вид. — Но може и да си прав донякъде.

— По-точно?

— Може пък да не съм щастлив — изрече отнесено. — А същото да важи и за теб.

Майрън зачака, насмалко дори щеше да въздъхне.

— Хубаво. Изкажи се докрай.

— Вероятно е дошъл моментът „ту мейк Ю енд Ми хепи“ — да донесем радост и на теб, и на мен.

И изчезна в съседната стая. Майрън погледа още известно време кена с „Юху“ в ръката си. От спалнята нищо не се чуваше. Слава богу, Уин беше направил пълна шумоизолация преди няколко години.

В седем и трийсет разрошената Ми излезе по халат и се зае да приготви закуска. Попита Майрън иска ли нещо. Майрън учтиво отказа.

В осем иззвъня телефонът му. На екранчето се бе изписало името на Голямата Синди.

— Добро утро, господин Болитар.

— Добро утро, Голяма Синди.

— Твоят човек — дилърът с конската опашка — беше в клуба снощи. И аз го проследих.

— Както си беше с костюма на Батгърл ли? — спече се Майрън.

— Слях се с мрака.

Образът, за щастие, само се мярна и изчезна.

— Споменах ли ти, че самата Ивон Крейг ми помогна да го ушия?

— Ти познаваш Ивон Крейг?

— Стари приятелки сме с нея. Та тя ми препоръча този разтягащ се материал. Нещо като ластикотин, но малко по-плътен от ликрата и по-тънък от неопрена. Адски трудно се намира.

— Не се и съмнявам.

— Ти даваш ли си сметка, че Ивон е играла онова страхотно зелено маце в „Стар Трек“?

— Марта, робинята от Орион ли? — не се сдържа Майрън. След което се напъна да вкара разговора в нормалното русло. — Та къде, казваш, е нашият дилър в момента?

— Преподава френски в прогимназията „Томас Джеферсън“ в Риджуд, Ню Джърси.

Училищният двор бе току под хълма с гробищата.

Кой ли идиот го бе измислил — да сложи училище, пълно с деца на границата с пубертета, от другата страна на улицата, срещу мястото за последен покой? Та децата да минават буквално всеки ден покрай него и да го гледат. Дали ги притеснява? Дали им напомня, че самите те са простосмъртни и че докато безкрайното време си поеме веднъж само дъх, и те ще остареят и ще се окажат отсреща? Или, което бе много по-вероятно, гробището им се струваше някаква абстракция, която няма нищо общо с тях, и толкова са му свикнали, че вече почти не го забелязват?