Харлан Коубън - Под напрежение

— Край, окей? Няма…

Трима от яките охранители му се нахвърлиха и го тръшнаха на пода. Един седна отгоре му. Друг взе да го рита по краката. Яхналият го се опита да притисне с дебелата си ръка гърлото му. Но Майрън приведе брада и го блокира. Оня обаче упорстваше и така близо се приведе, че Майрън усети застоялата миризма на кренвирши от устата му. Нов ритник. Лицето се приближи още. Майрън се изтъркаля и го перна с лакът. Онзи изпсува и се отдръпна.

Докато се мъчеше да се изправи, Майрън усети как под гръдния кош го ръгна нещо твърдо, метално. Но не му остана повече от една, максимум две десети от секундата да се запита какво е то. После сърцето му експлодира.

Или поне с такова чувство остана. Сякаш нещо гръмна в гръдния му кош, все едно бяха допрели жици с ток о всичките му нервни окончания, та цялата му парасимпатична система изживя тотален спазъм. Нозете му се втечниха. Ръцете му се отпуснаха, неспособни и на най-малката съпротива.

Електрошокова палка.

Майрън се тръшна като риба на кей. Погледна нагоре и видя нахилената физиономия на Кайл Цепката. Оня дръпна пръст от спусъка, та болката изчезна, макар и за не повече от секунда. Заобиколен от останалите охранители, така че никой от посетителите да не вижда какво става, Кайл притисна палката към долните ребра на Майрън и пак му пусна ток. Нечия длан върху устата на Майрън успя да приглуши писъка му.

— Два милиона волта — прошепна му Кайл.

От познанията му в областта на електрошоковите палки и тейзърите на Майрън му беше известно, че е достатъчно да натиснеш спусъка само за няколко секунди, не повече, и ще обездвижиш противника си, без да го нараниш сериозно. Но с включена докрай маниакална усмивка, Кайл не пускаше. Болката нарасна, стана непоносима. Цялото тяло на Майрън се разтресе и затърчи. Кайл натискаше спусъка. Дори един от охранителите се притесни и рече: „Ей, Кайл?“. Но онзи не миряса, докато Майрън не подбели очи и не изпадна в пълен мрак.

Вероятно само секунди по-късно Майрън усети как някой го понесе метнат през рамо, по пожарникарски. Със затворени очи и отпуснато тяло, макар и на границата на безсъзнанието, той усещаше къде е и какво му се случва. Нервните му окончания бяха парализирани. Чувстваше се пребит и безсилен. Онзи, който го носеше, беше едър и мускулест. Чу, че пак задъни музиката и някой се провикна по микрофона: „Окей, народе, циркът свърши! Нека купонът течеее!“.

Майрън се остави онзи да го мъкне. Реши, вместо да се съпротивлява, да използва времето, за да се свести, да се възстанови и да набележи следващите си действия. Чу да се отваря врата, после да се затваря, при което музиката утихна. И през затворените си клепачи усети колко по-силно е осветлението.

Оня, едрият, който го носеше, каза:

— Да го изхвърлим навън, Кайл. Стига му толкова, а?

Същият глас, който бе рекъл „Ей, Кайл“, докато електрошоковете действаха. И в този глас имаше лека нотка на страх. Което никак не се понрави на Майрън.

— Пусни го, Брайън — нареди Кайл.

Брайън го стори с изненадваща загриженост. Проснат на пода, с все още затворени очи, Майрън пресметна набързо наум какви да са следващите му стъпки: Дръж очите затворени, преструвай се, че си в несвяст — и бавно прокрадвай ръка към блекбърито в джоба ти.

Още през 1990-те години, когато клетъчните телефони бяха започнали да навлизат масово, Майрън и Уин бяха изобретили начин на комуникиране, който беше хитър в техническо отношение, а понякога и животоспасяващ: щом някой от тях (Майрън, естествено) закъсаше, натискаше бутона „1“ за бързо набиране на телефона си, а другият (Уин, разбира се) включваше своя, изключваше микрофона му и чуваше какво става, след което или се втурваше, или намираше друг начин да помогне на приятеля си. Навремето, преди петнайсет години, това беше страхотно авангарден метод; днес можеше да се сравнява по напредничавост с някой видеокасетофон, използващ стандарта „Бетамакс“.

Което, естествено, бе подтикнало двамата да го усъвършенстват. Благодарение на съвременните технологии, Майрън и Уин бяха в състояние да си оказват взаимно много по-ефикасна подкрепа. Един от техничарите на Уин беше добавил към блекбъритата им специални сателитни радиопредаватели, което им позволяваше да действат дори извън обсега на наземните клетъчни станции, а освен това и устройства за аудио- и видеозапис и джипиес предавател, който моментално осведомяваше приемащия сигнала къде се намира другият с точност до един метър. И всичко това се задействаше с натискането само на един бутон.