Харлан Коубън - Под напрежение

Лекс кимна бавно и пак отпи. Майрън се опита да изключи от режима „агент“, но от главата му не излизаше фактът, че 8000 долара, делено на 750 мл, прави близо 11 долара на милилитър.

— Чух, че си се сгодил — каза Лекс.

— Ъхъ.

— Да пием по случая.

— Но на малки глътки. По-евтино излизат.

— Стига бе, Майрън. Червив съм с пари.

Което си беше истина. Пиха по случая.

— Какво те мъчи тогава, Лекс?

Лекс не обърна внимание на въпроса му.

— А защо досега не си ме запознал с бъдещата ти булка?

— Дълга история.

— Тя къде е сега?

— В чужбина — отвърна мъгляво Майрън.

— Мога ли да ти дам някой и друг съвет по отношение на брака?

— От рода на „не вярвай на тъпи слухове по интернет във връзка с бащинството“ ли?

— Много точен — захили се Лекс.

— Няма значение — отвърна Майрън.

— Друг съвет искам да ти дам: бъдете откровени един с друг. Абсолютно откровени.

Майрън зачака, но Лекс не продължи по-нататък.

— Само това ли е?

— Ти нещо много по-мъдро ли очакваше?

— Горе-долу — сви рамене Майрън.

— Има една песен, която много обичам — каза Лекс. — „Сърцето ти е като парашут“. Знаеш ли защо?

— Доколкото си спомням, текстът гласеше нещо от рода на това, че умът е като парашут — действа само ако е отворен.

— Знам я тая. Но моята повече ми харесва: „Сърцето ти е като парашут — отваря се само когато падаш“. Добре казано, не мислиш ли? — И се захили.

— Не е лошо.

— Всеки има приятели в живота си, като например аз — тия мои приятелчета. Обичам ги, купонясвам с тях, говорим си за времето, за спорт и за готини мацки, но ако не ги видя цяла година… или изобщо не ги видя повече… няма да се отрази особено на живота ми. Това се отнася до повечето ни познати.

Отпи нова глътка. Вратата зад тях се отвори. Влезе групичка кикотещи се жени. Лекс завъртя глава и те се изпариха обратно през вратата.

— Но рядко, много рядко ти се случва да срещнеш и истински приятел. Като Бъз например. С него всичко можем да си кажем. И знаем истината един за друг — с всичките ни гадни, отвратителни кусури. Ти имаш ли си такъв приятел?

— Есперанца знае, че имам стеснителен пикочен мехур — подметна Майрън.

— Какво?

— Няма значение. Давай нататък. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Та за тия истински приятели ставаше дума. Споделяш с тях и най-гадните си мисли. Най-грозните. — Той седна с изправен гръб да покаже, че е настроен за сериозен разговор. — И знаеш ли кое е най-странното в такива случаи? Знаеш ли какво става, след като се разкриеш напълно пред някого и той открие, че си напълно покварен?

Майрън завъртя глава.

— Тогава приятелят ти те заобичва още по-силно. За всички останали си създаваш фасада, зад която да криеш гадостите, че да те харесват. Но на истинските си приятели показваш всички тия гадости и това ги прави съпричастни. Премахването на фасадата насърчава близостта. И точно затова искам да те попитам, Майрън: защо не можем да постъпваме така спрямо всички?

— Предполагам, че ти можеш да ми отговориш.

— Проклет да съм, ако знам. — Лекс се облегна, отпи солидна глътка и килна замислено назад глава. — Но едно ми е ясно: фасадата е по същество една лъжа. В много случаи — необходима. Но не се ли разкриеш пред най-обичания човек, не си ли покажеш недостатъците — няма да осъществиш истинска връзка. Защото ще криеш някакви тайни. А такива тайни гноят и съсипват.

Вратата пак се отвори. Нахълтаха четири жени с двама мъже със смях, кикот и с неприлично скъпо шампанско в ръце.

— И кои са тайните, които криеш от Сузи? — попита Майрън.

— Улицата е двупосочна, приятелю — завъртя глава Лекс.

— Добре де, кои тайни крие Сузи от теб?

Лекс не му отговори. Беше се загледал в отсрещния край на залата. Майрън проследи погледа му.

И в този миг я видя.

Или поне така му се стори. Всичко стана за времето, необходимо на окото да мигне в осветената със свещи задимена зала. Майрън не я беше виждал от онази снежна нощ преди шестнайсет години, когато коремът й бе надут, по бузите й се стичаха сълзи, а между пръстите й се процеждаше кръв. Не беше се интересувал оттогава и къде точно се намират, макар последно да бе чул, че са някъде из Южна Америка.

Погледите им се засякоха през залата за не повече от секунда. И колкото и да бе невероятно, Майрън усети, че е тя.

— Кити?

И макар музиката да заглуши гласа му, Кити изобщо не се поколеба. Очите й леко се разшириха — от страх може би? — след което тя рязко се извъртя и хукна към вратата. Майрън направи опит да скочи от мястото си, но тресавището от възглавници по дивана го забави. Докато успее да се изправи, Кити Болитар — снаха му, жената, която толкова много му беше отнела — изчезна отвъд вратата.