Харлан Коубън - Под напрежение

— Извини се на Сандра.

— Нали вече казах, че наистина съжалявам. Кое по-точно не ти е ясно?

— На Сандра го кажи — повтори оня.

Майрън се извърна към момичето, което, ако се съдеше по облеклото й и по тълпата, с която движеше, никога не се бе радвала на бащино внимание. И тръсна рамо да отмахне досадната лапа.

— Много извинявай, Сандра.

Каза го, понеже беше най-разумното, което можеше да направи. Да постигне помирение и да продължи по пътя си. Макар да усещаше, че е безсмислено. Забелязал бе зачервените лица и влажните им очи. Хормоните се бяха задействали. Затова се и обърна към оня, който пръв го блъсна, и не се изненада, като видя насочения към лицето му юмрук.

Сбиванията обикновено не траят повече от няколко секунди — а във въпросните секунди изобилстват три неща: объркване, хаос и паника. И когато човек вижда как към лицето му се носи юмрук, обикновено реагира прекомерно. Гледа да гмурне глава силно надолу или да се отдръпне силно назад. И там му е грешката. Щом загубиш равновесие или престанеш да виждаш противника, опасността става още по-голяма. Майсторите на боя тъкмо затова понякога посягат не толкова да ударят противника, колкото да го поставят в по-уязвима позиция.

Така че Майрън се отмести съвсем леко, само на няколко сантиметра, за да избегне удара. Дясната му ръка беше вече вдигната. Не е нужно да отбиеш юмрука с някое силно движение от карате. Достатъчно е леко да го отклониш от пътя му. Точно това и направи Майрън.

Целта му беше проста: да свали онзи с минимални усилия, без да го наранява. Отклони летящия юмрук, моментално събра показалеца и средния пръст на същата вдигната ръка и с тях нацели като със стрела гръкляна на нападателя. Ударът му бе точен. Младежът от Джърси се задави. И двете му ръце се отправиха инстинктивно към гърлото му, с което съвсем се разкри. В нормален бой — ако приемем, че такова нещо съществува — Майрън щеше да го свали окончателно на пода. Но в случая не това беше целта му, а да продължи по пътя си.

Така че тръгна да минава покрай него, без да се подготви да нанесе нов удар. Оказа се обаче, че пътят му за бързо отстъпление е отрязан. Посетителите на претъпкания клуб се бяха струпали, привлечени от миризмата на предстоящ бой и долното им желание да видят как някой бива пребит или осакатен.

Друга ръка се пресегна и го хвана за рамото. Майрън лесно я отърси от себе си. Някой се хвърли в краката му и обгърна глезените му в опит да приложи хватка от американския футбол. Майрън сви колене. Опря се в пода да запази равновесие, а с другата ръка удари с длан и свити пръсти нападателя по носа. Онзи пусна нозете му. Музиката спря. Чу се нечий писък. Тела взеха да се свличат по земята.

Объркване, хаос и паника. В един претъпкан нощен клуб тези неща са и пресилени, и ужасно заразни. Някой бутва някого от зяпачите и той се паникьосва. Нанася напосоки удар с юмрук. Народът се дръпва назад. Наблюдавалите до този момент пасивно и в сравнителна безопасност зрители изведнъж осъзнават, че и тях ги грози заплаха. Хукват да бягат и събарят съседите си. Настава безредие.

Някой удари Майрън по тила. Той се извъртя. Друг го удари в корема. Ръката на Майрън се изстреля и инстинктивно го сграбчи за китката. Колкото и да си изучавал техниката на боя, и то при най-добрите инструктори, нищо не е така безценно, колкото страхотната координация между очите и ръцете, ако си се родил с такава. Или, както разправяха в баскетболното му минало, „Ръст не се учи“. Още по-малко пък координация, атлетичност или инстинктивна спортна злоба, дори и да си най-амбициозният родител.

Благодарение именно на тези вродени качества, съвършеният спортист Майрън Болитар успя да хване китката на оня в движение. Дръпна го към себе си и се възползва от инерцията му да му нанесе удар с долната част на ръката.

Онзи се свлече на пода.

И пак писъци. И пак паника. Майрън се извъртя и в цялата лудница успя да види предполагаемата Кити до вратата. Тръгна към нея, но тя се изгуби зад нашествието от охранители, включително и двама от ония, които бяха създавали ядове на Майрън при пристигането му. Охранителите — а те вече бяха неколцина — се понесоха право срещу Майрън.

Ооо!

— Спокойно, момчета, спокойно! — вдигна ръце Майрън да им покаже, че няма намерение да се съпротивлява. И ги задържа вдигнати, докато те се приближаваха. — Друг започна, не бях аз.

Един се опита да му направи „вълчи капан“ — абсолютно любителско изпълнение. Майрън спокойно се изплъзна от хватката му и каза: