Харлан Коубън - Под напрежение

— От една страна, всъщност няма никакво значение — заяви Майрън. — Кити отдавна не фигурира в живота ми.

Уин кимна.

— А от друга страна?

Брад. Точно той беше другата страна, че и първата, та дори и двете — и всички останали страни. Възможността след всичките тези години да се срещне с братчето си и евентуално да се помирят. Майрън млъкна за миг и се намести върху стола си. Уин го гледаше безмълвно. И по някое време Майрън продължи:

— Изключено е да е случайност. Кити в един и същ нощен клуб — та дори и в една и съща ВИП зала — с Лекс.

— И според мен не е случайно — съгласи се Уин. — И каква е следващата ни крачка?

— Да открия Лекс. Да намеря Кити.

Майрън впери поглед в етикета на „Юху“ и не за пръв път се запита каква, по дяволите, е тая съставка, наречена „суроватка“. Умът блокира. Започва да шикалкави, да хитрува, да открива какви ли не странни работи по разни опаковки, само и само да избегне неизбежното. И се сети как за пръв път опита тази напитка в къщата им в Ливингстън, в щата Ню Джърси, която сега бе негова собственост. И как и Брад настояваше да пие и той, понеже винаги държеше да подражава на батко си Майрън. Спомни си и часовете, прекарани край баскетболното табло в задния им двор, където на Брад се падаше честта да събира отскочилите топки, за да има Майрън повече време да тренира стрелбата си. Колко часове бе посветил Майрън на хвърлянето на топката в коша: финт, поемане на паса от Брад, отскок, изстрел; плюс още сума ти часове сам. Но Майрън не съжаляваше за нито един миг, отдаден на тези занимания, макар понякога да се чудеше що за приоритети беше имал — приоритетите на повечето забележителни спортисти. Май излизаше, че онази „целенасочена преданост“, от която толкова се възхищаваме, не е нищо повече от „маниакална себеотдаденост“. И кое по-точно й е възхитителното?

Прекъсна ги телефонен сигнал — онази чегъртаща по слуха „мелодия“, която производителите на блекбъритата, кой знае защо, са кръстили „Антилопа“. Майрън хвърли поглед на мобифона и изключи дразнещия шум.

— По-добре се обади — изправи се Уин. — И без това трябва да излизам.

— В два и половина през нощта? Кажи ми поне как се казва.

— Друг път — захили се Уин.

Предвид пълната заетост на единствения компютър в апартамента, в два и половина след полунощ нюйоркско време — седем и половина сутринта в Ангола — май беше най-удобният момент, в който Майрън да остане насаме с годеницата си Териса Колинс, пък било то и само от техническа гледна точка.

Майрън влезе в „Скайп“ — интернет еквивалента на видеотелефона — и зачака. Само след секунда на монитора се появи видео прозорче с лицето на Териса. Обзе го вълнение и му олекна на сърцето.

— Божичко, колко си хубава! — рече той.

— Много ефективен начален ход.

— Винаги с него започвам.

— Хубавото му е, че не остарява.

Териса наистина изглеждаше великолепно, седнала зад бюрото по бяла блуза, със сключени пред себе си длани, така че да се вижда годежният пръстен, с коси с цвета на кафява бутилка — по рождение беше блондинка — вързани на опашка на тила.

Няколко минути по-късно Майрън спомена:

— Снощи се срещнах с един мой клиент.

— Кой?

— Лекс Райдър.

— По-малката половинка от „Хорс Пауър“ ли?

— Не е лош човек. Та той между другото спомена, че тайната на успешния брак била в откровеността.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

— Не исках да те прекъсвам, но ми е много хубаво, че мога по всяко време да ти го кажа. За пръв път ми се случва. Мислех си, че вече съм прекалено стара за подобни изживявания.

— Винаги си оставаме на осемнайсет, в очакване животът ни да започне — рече Майрън.

— Егати изтъркания лаф.

— Да, ама ти умираш за изтъркани лафове.

— И това е вярно. Та значи, според Лекс Райдър трябвало да сме откровени един с друг. Това важи ли за нас?

— Откъде да знам? Той има една теория за недостатъците. Че трябвало да си ги признаем един пред друг — дори и най-лошите — понеже по този начин сме ставали по-човечни и още повече сме се сближавали.

Майрън й цитира още някоя и друга реплика от разговора. А когато свърши, Териса отбеляза:

— Смислено ми звучи.

— А аз твоите знам ли ги? — попита я той.

— Майрън, помниш ли как пристигнахме навремето в хотелската ни стая в Париж?

Мълчание. Много добре помнеше.

— В такъв случай — изрече тихо тя — знаеш моите недостатъци.

— И така може да се каже. — Намести се на стола и се помъчи да улови погледа й, като впери очи право в камерата. — Но не съм сигурен, че ти знаеш всички мои.