Харлан Коубън - Под напрежение

— Ало? — обади се майка му.

— Здравей, мамо. Как си?

— Чудесно се чувствам. А ти?

Гласът й бе едва ли не прекалено тревожен. Сякаш погрешният отговор би разбил сърцето й.

— И аз се чувствам чудесно. — Понечи да я попита за Брад, но реши, че ще трябва да подходи по-тактично. — Питах се… дали да не излезем някъде на вечеря тримата?

— Само не в „Ниро“ — отвърна тя. — Отказвам да ходя в „Ниро“.

— Няма проблем.

— Не съм в настроение за италиански ястия. А в „Ниро“ предлагат най-вече италиански.

— Разбрано. Да не е „Ниро“.

— На теб не ти ли се е случвало?

— Кое?

— Ами в някакъв момент да не ти се яде определен вид храна. Защото в момента аз не искам и да помисля за италианска кухня.

— Разбирам те. А има ли нещо, което да ти се е прияло?

— Китайско, да речем. Защото във Флорида китайските ресторанти са отвратителни. Страшно мазно готвят.

— Дадено. Какво ще кажеш за „Баумгарт“ тогава?

— Обожавам как правят пиле „Кунг Пао“. Но все се каня да те питам: що за име на китайски ресторант е „Баумгарт“? Звучи ми като еврейска закусвалня.

— Каквато е имало там навремето.

— Сериозно ли?

Поне десет пъти й беше обяснявал откъде идва наименованието на ресторанта.

— Ще трябва да излизам, мамо. Но ще се прибера преди шест. Предай и на татко.

— Добре. Пази се, миличък.

Пак с нежния тон. И той й пожела същото. След като затвори, реши да изпрати есемес на баща си да потвърди за вечерята. Не му беше особено приятно, направо имаше чувството, че обижда майка си, но с нейната памет… добре де, стига с тия отрицания, а?

Взе набързо душ и се облече. По доста категоричното настояване на Есперанца, откакто се бе върнал от Ангола, Майрън превърна ходенето пеша на работа в сутрешен ритуал. Влезе в Сентръл Парк при ъгъла със Западна седемдесет и втора улица и пое в посока на юг. Есперанца обожаваше ходенето пеша, но Майрън нямаше подобна привичка. Самият му характер не допускаше прочистване на мозъка, успокояване на нервите, утеха или каквото там друго се постигало, като слагаш единия си крак пред другия. Есперанца успя все пак да го убеди, че ще е полезно за ума му, и го накара да обещае, че ще го прави в продължение на поне три седмици. Уви, оказваше се, че Есперанца никак не е права. Не че и той полагаше максимално старание де. Повечето време слушалката на блутута беше в ухото му, докато той водеше разговори с клиенти и ръкомахаше диво — като повечето обитатели на парка впрочем. Но наистина се чувстваше по-добре, по в свои води, когато бе ангажиран с повече дейности едновременно. Мотивирал се по този начин, напъха блутута в ухото си и се обади на Сузи Т., която вдигна на първото позвъняване.

— Намери ли го? — моментално попита тя.

— Намерихме го. После го изгубихме. Чувала ли си за нощен клуб „Три Даунинг“?

— Разбира се. Разбира се.

— Ами Лекс беше там снощи. — И Майрън й разказа как го бе открил във ВИП залата. — А той взе да ми говори за гноящи тайни и за нуждата от откровеност.

— Ти спомена ли му, че постингът е лъжа.

— Да.

— И той какво каза?

— Всъщност нещо ни прекъснаха. — Майрън подмина плацикащите се във фонтана на детската площадка „Хекшър“ малчугани. Може би някъде другаде в този слънчев ден имаше и по-щастливи деца от тях, но той силно се съмняваше. — Искам обаче да те попитам нещо.

— Вече ти казах. Бебето е негово.

— За друго става дума. Мога да се закълна, че снощи в клуба мярнах Кити.

Мълчание.

Майрън се спря.

— Сузи?

— Тук съм.

— Кога за последен път се видя с Кити?

— Преди колко време избяга тя с брат ти?

— Преди шестнайсет години.

— В такъв случай отговорът ми е: преди шестнайсет години.

— Искаш да кажеш, че съм се припознал?

— Не съм казала такова нещо. Напротив, бас държа, че тя е била.

— В смисъл?

— Имаш ли компютър наблизо? — попита Сузи.

— Не. Трамбовам към офиса като някое добиче. Но до пет минути ще съм там.

— Няма смисъл. Не можеш ли да хванеш такси и да наминеш край академията? Искам да ти покажа нещо.

— Кога?

— Сега започвам един урок. След час, да речем?

— Окей.

— Майрън?

— Кажи.

— Как ти се видя Лекс?

— Добре, защо?

— Имам някакво предчувствие. Че пак ще се закача.

— В никакъв случай!

— Точно това става, Майрън.

— Не и този път. Агентът ти няма да ти го позволи.

— „Няма да ти го позволи“ — повтори тя, а той си я представи как върти глава. — Ако го беше казал някой друг, а не ти, щях да го обявя за най-неубедителното нещо, което съм чула през живота си. Но от твоите уста… всъщност извинявай, но и от теб ми звучи неубедително.