Харлан Коубън - Под напрежение

Тя влезе в офиса си и затвори вратата след Майрън.

— Нищо не се получава — каза.

— С кое?

— С академията.

— Като гледам, не можеш да се оплачеш от липса на посещаемост.

Сузи се тръшна на стола зад бюрото си.

— Първоначалната ми концепция беше забележителна: тенис академия за най-добрите играчи, но и място, където ще могат да дишат и живеят спокойно и да се развиват всестранно. Ползата ми се струваше очебийна. Тук при мен щяха да израснат като по-лесно адаптиращи се и по-щастливи личности. А това, убеждавах се, в крайна сметка ще се отрази положително и на качеството на играта им.

— И?

— И. Кой може да каже какво всъщност означава „в крайна сметка“? Истината обаче е, че концепцията ми се проваля. Не стават по-добри играчи. Най-добри стават онези, които се интересуват единствено от тениса, но ни най-малко от изкуство, от театър, от приятели. Победители стават само онези, които искат да те пребият, да те размажат без капчица милост.

— Ти наистина ли си вярваш?

— Нима ти си на друго мнение?

Майрън не й отвърна.

— Родителите също го забелязват. Че децата им са по-щастливи тук. Не изгарят така бързо, но пък по-добрите играчи напускат и отиват в сериозните лагери за подготовка.

— Разсъждават в краткосрочен план — отбеляза Майрън.

— Може и да си прав. Но че щели да изгорят към двайсет и пет годишна възраст — голяма работа, тогава кариерата им бездруго щяла да е близо до залеза. Те искат сега да побеждават. На нас това ни е ясно, нали, Майрън? И двамата сме надарени спортисти. Но нямаш ли онзи инстинкт на убиец — онова, което те прави голям състезател, ако не голям човек — много е трудно да влезеш в елита.

— Да не искаш да кажеш, че и ние сме били като тях? — попита Майрън.

— Не. Но мен ме шпореше майка ми.

— А мен?

Сузи се засмя.

— Помня те, когато играеше за „Дюк“ във финала на студентския шампионат. И изражението на лицето ти… готов беше да умреш, но да не загубиш.

Замълчаха и двамата. Майрън бе вперил поглед в тенис трофеите, в онези лъскави вещи, представляващи успеха на Сузи. Накрая тя попита:

— Наистина ли снощи видя Кити?

— Да.

— А брат си?

— Може и да е бил с нея, но не го видях — завъртя глава Майрън.

— Мислиш ли това, което и аз си мисля?

Майрън се размърда на стола си.

— Ти смяташ, че Кити е постнала това „не негово“?

— Допускам тази възможност.

— Дай да не прибързваме с изводите. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Във връзка с Кити.

— Точно така. — И задъвка долната си устна — нещо, което Майрън отдавна не я бе виждал да прави. Изчака я, остави й известно свободно време и пространство. — И вчера, след като разговаряхме с теб, се поразтърсих.

— За какво по-точно?

— И аз не знам — рече с известна нотка на нетърпение. — Нещо, което да ми подскаже какво става.

— Окей.

Сузи затрака по клавиатурата на компютъра.

— Започнах от моята си страница във „Фейсбук“, където е постната лъжата. Имаш ли представа как някой може да ти стане фен във „Фейсбук“?

— Предполагам, че просто се регистрира.

— Точно така. И се захванах да направя нещо подобно на онова, което ти предложи. Да търся сред тях някое старо гадже, стара съперница на корта или изгонен музикант — някой, който би имал причина да ни навреди.

— И?

— Започнах отзад напред, от най-новите записали се на фен страницата ми. Все пак не забравяй, че вече имам четирийсет и пет хиляди фенове. Така че ми отне доста време. Но в крайна сметка…

Сузи все още чукаше по клавишите.

— Окей, ето го. Изведнъж гледам профил на лице, което се е регистрирало преди три седмици. Доста странно ми се видя, особено в светлината на казаното от теб снощи.

Направи знак на Майрън, а той стана и заобиколи да види екрана. Името, изписано с едри букви най-отгоре на профилната страница, никак не го изненада.

Кити Хамър Болитар.

Кити Хамър Болитар.

След като се върна на спокойствие в офиса си, Майрън разгледа по-подробно „Фейсбук“ страницата. Като видя и снимката, съвсем се убеди: това беше снаха му. Е, поостаряла, естествено. И поочукана от годините. Не беше онова очарователно създание от дните й в големия тенис, но лицето й все още ловеше окото. Втренчи се в образа й и се помъчи да потисне омразата, която избиваше на повърхността, щом се сетеше за нея.

Кити Хамър Болитар.

Есперанца влезе и безмълвно седна до него. Друг би си помислил, че Майрън предпочита в такъв момент да е сам. Но Есперанца го познаваше добре. Погледна екрана.