Харлан Коубън - Под напрежение

— Първата ни клиентка — каза.

— Ъхъ — потвърди Майрън. — Ти не я ли видя снощи в клуба?

— Не. Само те чух да викаш името й, но докато се обърна, нея вече я нямаше.

Майрън прегледа постингите на стената си. Слаба работа. Играещи на „Мафиотски войни“ и любители на викторините. Направи му впечатление, че приятелите на Кити наброяват четирийсет и трима.

— Предлагам за начало да разпечатаме списъка с приятелите й да видим дали пък не познаваме някого.

— Окей.

Майрън кликна на иконката на фотоалбум, озаглавен „Брад и Кити — любовна история“. И заедно с Есперанца взе да разглежда снимките в него. Дълго мълчаха. Майрън цъкаше с мишката. Живот. Тъкмо това разглеждаше. Досега се беше подигравал с тия социални мрежи; не ги разбираше и се дразнеше от всичките идиотщини, от едва ли не перверзните писания, които се срещаха по тях, но ето че в момента бе свидетел на нещо, което представляваше цял един живот, в случая — дори два.

Животът на брат му и на Кити.

И гледаше как двамата остаряват пред очите му. На пясъчна дюна в Намибия. Катерене по скали в Каталония. Екскурзия на Великденските острови. В помощ на местното население на Куско. Скокове от скали в морето в Италия. Планински преходи в Тасмания. На археологически разкопки в Тибет. На част от снимките, например на онези с планинските обитатели на Мианмар, бяха в местни носии. На други бяха по шорти и тениски. Почти винаги с раници. Често се бяха снимали опрели буза един о друг и усмивките им едва ли не се докосваха. Косата на Брад си беше останала тъмна, къдрава и рошава, понякога толкова дълга, че можеше да го вземеш за растафарианец. Всъщност братчето му не се беше променило чак толкова. Огледа носа му и му се стори, че е станал по-крив — но пък можеше и да се дължи на ракурса.

Кити бе отслабнала. Във физиката й вече имаше нещо хем жилесто, хем крехко. Майрън не спираше да цъка. И истината — истина, която трябваше да го радва — бе, че и Брад, и Кити сияеха на всяка снимка.

Сякаш прочела мислите му, Есперанца отбеляза:

— Дяволски щастливи изглеждат.

— Така е.

— Но това са ваканционни снимки. Нищо не ти казват.

— Не са ваканционни — поправи я Майрън. — Те така живеят.

Коледа в Сиера Леоне. Ден на благодарността в Ситка, Аляска. Някакъв друг фестивал, този път в Лаос. Като текущ адрес Кити бе вписала „Отдалечени кътчета на планетата Земя“, а като професия — „Бивше нещастно дете чудо в тениса, а сега щастлив номад, с желание да подобри света“. Есперанца посочи с пръст „професията“ и го пъхна в устата си в знак, че й иде да повърне.

Приключиха с първия албум и се върнаха в началото за останалите два — „Моето семейство“ и „Най-хубавото в живота ни — синът ни Мики“.

— Добре ли си? — попита Есперанца.

— Нищо ми няма.

— Пускай следващия тогава.

Майрън кликна върху папката „Мики“ и зареди куп иконки с изображения. За миг замръзна с мишка в ръка. Есперанца също не помръдваше. Майрън взе да цъка почти механично една по една снимките на момчето — от новородено до някакви съвсем скорошни, на които изглеждаше към петнайсетгодишен. Есперанца се приведе да ги разгледа по-отблизо и по някое време прошепна: „Господи!“.

Майрън продължаваше да мълчи.

— Върни назад — каза тя.

— На коя?

— Знаеш на коя.

Върна се на снимката, на която Мики играеше баскетбол. Подобни снимки имаше много — заснети и в Кения, и в Сърбия, и в Израел — но на тази специално Мики стреляше в баскета с отскок назад, с чупка в китката, почти опрял топката в челото си. По-високият му противник се мъчеше да му направи чадър, но очевидно нямаше начин да успее. Освен отскок, Мики притежаваше и способността да го прави с отдръпване, та вдигнатата ръка на другия да не може да стигне до топката. Майрън буквално си представи лекия тласък и кривата, по която щеше да полети въртящата се безупречно назад топка.

— Мога ли да изкажа на глас очебийното? — попита Есперанца.

— Давай.

— Това е твоят специалитет. На снимката можеше да си ти.

Майрън не отвърна.

— Като не се смята смехотворната студено къдрена лимба над челото ти от ония години.

— Не беше студено къдрена.

— Да бе, да. Естествените ти къдрици, които внезапно изчезнаха, когато стана на двайсет и две.

Мълчание.

— Той на колко трябва да е сега? — попита Есперанца.

— На петнайсет.

— Май те е надминал на ръст.

— Възможно е.

— И няма съмнение, че е от рода Болитар. Конструкцията му е като твоята, но очите му са на баща ти. Много обичам бащините ти очи. Вечно прочувствени.