Харлан Коубън - Под напрежение

— Барбекю ли правят у Лубеткин? — попита Майрън, като чу носещия се през три къщи групов смях.

— Лубеткин се изнесоха още преди четири години — каза баща му.

— И кой живее сега там?

— Откъде да знам. Самият аз вече не живея тук — сви рамене баща му.

— Навремето всеки канеше съседите си, когато правеше барбекю.

— Това беше нашето време — кимна баща му. — Познавахме всичките си съседи, децата ни бяха малки, посещаваха едно училище и играеха в един отбор. Сега е ред на други. И така си е редно. Просто трябва да се отърсиш от миналото.

— Не ти е в стила да си толкова прям — смръщи се Майрън.

— Съжалявам, но това е положението — засмя се баща му. — Та докато съм още в новата си роля, казвай какъв е проблемът.

Майрън реши, че няма смисъл да шикалкави. Баща му носеше бяла блуза за голф, но това не означаваше, че някога е играл тази игра. През V-образния отвор стърчаха сиви косми. Бащата се загледа настрана, тъй като знаеше, че Майрън не обича двубоите с поглед.

Затова Майрън реши да пристъпи право към същността.

— Чувал ли си се с Брад напоследък?

Дори да го изненада името — Майрън не беше споменавал брат си пред баща им поне от петнайсет години — бащата не го показа. Отпи от чая си с лед и се направи на замислен.

— Ами получихме имейл… някъде преди месец.

— От къде?

— Перу.

— А Кити?

— Какво Кити?

— С него ли е?

— Предполагам. Защо? — извърна се на свой ред към него бащата.

— Защото ми се струва, че снощи видях Кити в Ню Йорк.

— Не е изключено — облегна се назад баща му.

— Нямаше ли да ти се обадят, ако са тук?

— Възможно е. Ще му пратя имейл да го питам.

— Ти сериозно ли?

— Разбира се. Няма ли все пак да ми кажеш за какво става дума?

Реши да не се впуска в подробности. Търсел всъщност Лекс Райдър, когато я видял. Баща му слушаше и кимаше, а когато Майрън свърши, рече:

— Не се обаждат много често. Понякога цели месеци не ги чувам. Но той — брат ти имам предвид — е добре. Имам чувството, че е бил щастлив.

— „Бил“ ли?

— Моля?

— Ти каза, „че е бил щастлив“. Защо не каза просто, че е щастлив?

— Последните му имейли не са като предишните. Някак си по-постни са, по-информативни. Но пък и ние двамата с него не сме си толкова близки. Не ме разбирай погрешно. Обичам го. Обичам го не по-малко, отколкото обичам теб. Но не сме си особено близки.

И пак отпи от чая си с лед.

— А бяхте — отбеляза Майрън.

— Реално погледнато, не е точно така. Естествено, когато той беше по-малък, ние всички представлявахме по-голяма част от живота му.

— И кое промени нещата?

— Според теб Кити — усмихна се баща му.

Майрън си премълча.

— Как смяташ? Ще имате ли деца с Териса?

Смяната на темата го обърка. Не знаеше как точно да отговори. Затова бавно изрече:

— Доста деликатен въпрос. — Териса не можеше да има повече деца. Още не го беше съобщил на родителите си, тъй като искаше първо да я заведе на лекари специалисти, понеже и на него му беше трудно да го възприеме. Така или иначе, моментът не беше подходящ за подобен разговор. — Вече сме на години, но знае ли човек?

— Ще ти дам все пак един съвет, който няма да намериш в нито една книга за отглеждането на деца — приведе се към него баща му. — Ние, родителите, сме склонни да си приписваме по-голямо значение, отколкото в действителност имаме.

— Прекалено скромничиш.

— Ни най-малко. Известно ми е, че според теб ние с майка ти сме най-страхотните родители. И това ме радва. Наистина. Може би за теб сме били точно такива, при все че си блокирал в съзнанието си много от лошите аспекти.

— Като кое например?

— Нямам намерение да анализирам точно сега грешките си. И не е в това въпросът. Предполагам, че може и да сме били добри родители. Повечето хора са такива. И ако допускат грешки, то е от престараване. Но истината е, че в най-добрия случай ние, родителите, не сме нищо повече от едни автомонтьори. Способни сме да регулираме двигателя и да му осигурим необходимото смазване. Да поддържаме колата в движение, да й проверяваме маслото. Но колата си е такава, каквато е. Идва при нас като ягуар, тойота или приус. И не можем да превърнем тойотата в ягуар.

— Тойота в ягуар ли? — вдигна вежда Майрън.

— Разбираш какво искам да кажа. Знам, че аналогията ми не е най-подходящата, пък и като се замисля, не е и издържана технически в смисъл, че не е задължително ягуарът да превъзхожда тойотата. Просто са създадени различни и имат различни нужди. Има деца, които са срамежливи, други са отворени, трети обичат да четат, четвърти са спортисти — в този смисъл ти говоря. Но възпитанието не променя кой знае колко тези неща. Дори и да успеем да внушим определени ценности, обикновено объркваме онова, което вече е налице.