Харлан Коубън - Под напрежение

— Тоест когато тръгнеш да правиш от тойотата ягуар — обади се Майрън.

— Сарказмът ти е излишен.

И Териса му беше изтъкнала абсолютно същия аргумент преди време на заминаване за Ангола, макар и при коренно различни обстоятелства. Природата надделява над възпитанието, твърдеше и тя. С което целеше и да го успокои, и да го утеши, но сега, седнал на верандата срещу баща си, Майрън не беше съвсем готов да го приеме.

— Природата му нямаше да остави Брад да си седи у дома, на едно място — рече баща му. — Него все го сърбяха ходилата. Писано му е било да скита — да е номад, като прадедите ни. Затова ние с майка ти го пуснахме да върви. Като малки и двамата бяхте невероятни спортисти. Но ти имаше и спортна злоба, а Брад — не. Направо я ненавиждаше. Което не значи, че беше по-добър или по-лош от теб, а просто различен. Ох, уморих се. Стига толкова. Предполагам, че не си се захванал току-така, без причина да търсиш брат си след всичките тези години.

— Имаш право.

— Хубаво. Понеже въпреки всичко, което казах дотук, разривът помежду ви винаги е бил една от най-големите ми болки. И много ще се радвам, ако се сдобрите.

Тишина. Наруши я след време жужащият мобифон на Майрън. Погледна екранчето и се изненада, че го търси не кой да е, а Роланд Димонти — полицаят от нюйоркското управление, който му беше помогнал предната нощ в „Три Даунинг“. С Димонти ги свързваше стара дружба — вражда.

— Ще трябва да отговоря — каза Майрън.

Баща му даде знак да не се притеснява.

— Ало?

— Болитар? — излая насреща му Димонти. — Той не беше ли престанал с неговите щуротии?

— Кой?

— Много добре знаеш кой. Къде, по дяволите, е оня психопат Уин?

— Нямам представа.

— Съветвам те в най-скоро време да го откриеш.

— Чакай. Какво е станало?

— Една голяма шибана беля е станала. Така че побързай да го намериш.

Майрън надникна през зарешетения прозорец на спешната приемна. От лявата му страна стоеше Роланд Димонти и вонеше на тютюн за дъвчене, но и на цяла бутилка вкиснат одеколон „Хай Карате“. Роден и израснал в манхатънския район, известен с прозвището „Кухнята на ада“, Димонти бе поклонник на модата „градски каубой“ и сега се беше изтупал в тясна лъскава риза с тик-так копчета и везани ботуши, достойни за нозете на мажоретка към отбора по американски футбол „Сан Диего Чарджърс“. Косата му бе оформена в стила на бившия хокеист и понастоящем коментатор за една от местните телевизии. Майрън усещаше, че Димонти го оглежда.

Проснат по гръб, с вперени в тавана изцъклени очи и с тръбички, излизащи от най-малко три места по него, лежеше Кайл Цепката — охранителят от „Три Даунинг“.

— Какво му е? — попита Майрън.

— Много работи — отвърна Димонти. — Основното обаче е разкъсаният му бъбрек. Според доктора било причинено — цитирам — „от целенасочена и мощна коремна травма“. Голяма ирония на съдбата, мен ако питаш.

— „Ирония“ в какъв смисъл?

— В този, че това наше приятелче доста време ще пикае кръв. Нещо, което лично той предсказваше на теб, ако си спомняш какво стана снощи. — И Димонти кръстоса ръце пред гърдите си, за да подсили ефекта.

— И ти сега си мислиш, че това е мое дело, така ли?

Димонти се намръщи.

— Да си представим поне само за миг, че не съм умствено дехидриран тъпак, а? — И изплю част от сдъвкания тютюн в кена от кока-кола в ръката си. — Не, не смятам, че това е твое дело. Но и двамата много добре знаем кой е извършителят.

— Кайл какво казва? — посочи с брадичка Майрън.

— Че му били скочили неколцина, които нахлули в клуба. Не успял да види лицата им, не можел да ги разпознае и не искал да подава оплакване.

— Може и наистина така да е станало.

— Да, и може наистина една от бившите ми жени да ми казва, че повече не желае да й плащам издръжка.

— И какво очакваш да кажа на това място, Роли?

— Мислех, че вече си го озаптил.

— Но не знаеш дали е бил Уин.

— И двамата знаем, че това е негово дело.

— Добре де — отстъпи от прозореца Майрън. — Другояче формулирано, нямаш доказателства, че го е извършил Уин.

— Напротив. Охранителната камера на една банка до клуба покрива доста голям периметър и е заснела Уин как заговаря нашия приятел тук. Поприказвали са си известно време, след което и двамата влезли в клуба. Което е необичайно. — Димонти млъкна и се загледа настрани.

— Кое му е необичайното?

— Не е в стила на Уин. Но изглежда, с годините е станал по-невнимателен.