Вал Макдърмид - Скритият пожар

Изнизваха се скучни часове. Водолазите изчезваха във водата, провеждаха неразбираеми разговори по радиотелефона с контролния екип в микробуса, появяваха се на повърхността и отново изчезваха, този път на друго място. Понякога лодката се връщаше към брега, водолазите слизаха от нея и на смяна идваше нов екип. Сам почти беше готов да съжали за старанията си по случая „Данута Барнс“.

Но после, към края на следобеда, настъпи рязка промяна. По негова преценка водолазите се гмурнаха за пети път. Един от тези, които бяха останали на брега да си почиват, дойде при колата на Сам и направи победоносен жест, оформяйки кръг с палеца и показалеца си. Сам свали прозореца.

— Май намерихме нещо, приятел — каза жизнерадостно водолазът.

— Как изглежда това нещо?

— Голям вързоп, увит в найлон. Момчетата казват, че за него била завързана нещо като торба от рибарска мрежа, пълна с камъни.

Сам се ухили.

— И какво следва сега?

— Ще го завържем и ще поставим под него надуваеми възглавници, за да можем да вдигнем всичко на повърхността. После ще видим какво има вътре.

Изтеглянето на вързопа отне като че ли цяла вечност. Сам се опитваше да прикрива нетърпението си, но не го свърташе на едно място. Крачеше напред-назад по брега, после се изкатери на една ниска, издадена навътре във водата скала, за да вижда по-добре лодката, която се намираше на няколкостотин ярда оттам. Но все пак беше прекалено далеч от нея, за да вижда ясно какво се случва. Най-сетне над повърхността на водата започна постепенно да се издига увит в нещо черно предмет с размера на тоалетна кабина, от който се стичаше вода.

— Божичко, но това нещо е много голямо — каза Сам на глас, наблюдавайки увлечено усилията на водолазите да поставят предмета в лодката, без да я преобърнат.

Шумът на двигателя разкъса следобедната тишина и Сам забърза обратно към покрития със ситни камъчета бряг, от който беше потеглила лодката. Водолазите я насочиха така, че тя излезе направо на брега и Сам отстъпи малко назад, за да не пострадат напразно обувките му. Петима души бяха необходими, за да изнесат постоянно смаляващия се вързоп от лодката и да го положат на сухо място, като за целта се изкачиха с усилие до затревената част на брега, където се намираше микробусът. От всички страни на вързопа продължаваше да струи вода.

— А сега? — осведоми се Сам.

Водачът на водолазния екип посочи към един от подчинените си, който излизаше от микробуса, понесъл фотоапарат.

— Ще направим снимки на находката. После ще разрежем опаковката.

— Няма ли първо да я пренесете на по-обезопасено място?

— Няма да я местим никъде, преди да разберем кое е най-подходящото място, на което да я пренесем — каза търпеливо водолазът. — може да е навит на руло килим. Може да са умрели овце. Не би било основателно да ги мъкнем в моргата, нали?

Сам, чувствайки, че се е поставил в глупаво положение, само кимна и зачака, докато полицаят с фотоапарата направи двайсетина снимки на подгизналия вързоп. Най-сетне той отстъпи встрани, един от другите водолази измъкна дългия нож от ножницата, която висеше на кръста му, и разряза найлоновата опаковка. Сам затаи дъх, когато водолазът започна да я разтваря.

Остатъкът от насъбралата се вода рукна навън. Вътре, в черния чувал, се виждаха три пакета, здраво увити в опаковъчно фолио, станало непрозрачно поради дългия престой във водата, и залепено с изолирбанд.

Сам бе очаквал да открият вътре Данута Барнс и петмесечната Линет. Но очевидно находката надхвърляше очакванията му.

Тони вероятно не би се зарадвал, че Карол го сравнява в мислите си с изгубено момче, но всъщност сравнението не беше чак толкова неподходящо. Беше изминал час, откакто Алвин Амброуз му беше донесъл трудно извоюваната документация по случая, но Тони продължаваше да се чувства напълно неспособен да разсъждава свързано. Двойката, заемаща съседната стая, приключи шумния си спор с още по-шумен секс. През стената се чуваше как обитателят на стаята от другата страна следи някакво автомобилно състезание, съпровождано от рев на двигатели и писък на гуми. Положението беше непоносимо.

И почти го караше да повярва в съдбата.

Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че ако не беше шумът в хотела, щеше да се намери друга причина. В края на краищата, изборът беше голям. Лошо осветление. Твърдо легло. Столът не беше с подходяща височина за бюрото. Всяка една от тези причини би могла да оправдае решението, което се канеше да вземе. Решението, което, ако трябваше да бъде честен пред себе си, практически бе взето още днес следобед, когато, след като се отърва от брокера, посети една адвокатска кантора близо до хотела.