Вал Макдърмид - Скритият пожар

Щорите на стъклените стени на кабинета й бяха вдигнати и тя се загледа през стъклото към подчинените си. Виждаше съвсем малка част от косата на Стейси и ръката й, която от време на време прибираше кичур коса зад ухото. Беше очевидно привичен жест, кратка пауза, предназначена за размисъл в мига, когато на монитора се отваряше нова страница. Карол не знаеше върху какво точно работеше Стейси в момента, но знаеше, че по каквито и тайни пътища да се луташе тя, съществуваше реална възможност в резултат да се добере до нещо полезно.

Облегнат назад, Кевин говореше по телефона, въртеше се на стола си и прехвърляше в пръстите си една химикалка. Биваше го да поддържа контактите им с другите отдели, да се държи с момчетата с онази дружеска непринуденост, която Карол в качеството си на жена не можеше да постигне. Той съумяваше да поддържа приятелските си отношения с колегите от други отдели, без да забравя, че си остава човек от нейния екип. Тя все се опасяваше, че ще го изгуби поради желанието му да се издигне в службата, но той като че ли беше престанал да се кандидатира за повишение. Карол се питаше дали е изгубил някогашната си амбиция или просто харесва сегашната си работа. Беше преоткрил близостта с жена си и децата си през последните две години — може би това обясняваше промяната у него. Единствено той от всички членове на екипа имаше деца. Синът му беше само с две години по-малък от Сет и Даниъл. Карол си каза, че не бива да забравя да поговори с него и да опипа почвата, да се убеди, че не приема прекалено лично смъртта на двете момчета.

Пола беше отишла да посети отново Кейти и Джулия — движена едновременно от две желания — те да повярват, че не е забравила скръбта им и да провери дали някоя от тях не се е сетила за нещо ново. Карол се съмняваше, че някое от желанията ще се изпълни.

Сам също беше излязъл от офиса. Когато се върна, приключил с ангажиментите си около Тим Паркър, Карол го прати да отиде в Уърксоп — града, в който се намираше централата на РигМароул. Собствениците не се зарадваха особено на това посещение в съботния ден, но Сам разполагаше с разрешение от прокуратурата. От тях се очакваше да му предадат ключовете на кралството — с други думи, кодовете, които щяха да позволят на Стейси да има официален достъп до вътрешната част от системата им и да провери дали на сървъра има нещо, което би ги насочило към убиеца. Сам от своя страна щеше да прегледа онази част от документацията им, съществуваща на хартиени носители, за да провери дали няма да намери в нея някаква следа. Получаването на разрешението от прокуратурата не беше никак лесно — защитата на личните данни напоследък се беше превърнала в нещо като тотем. Като че ли бе станало по-лесно да се добереш до нечия сметка в швейцарска банка, отколкото до някои бази данни с лична информация.

Карол се надяваше някой от тях да се добере до следа, която да раздвижи разследването по тези убийства, при това колкото бе възможно по-скоро. Нали навсякъде се говореше, че живеем в епохата на тоталния контрол. Но този убиец сякаш съумяваше да убегне на вечно бдителния поглед от висините. Замиташе следите си навсякъде, включително и онези във виртуалното пространство. Карол изпитваше ужасния страх, че той вече се кани да прибави нова бройка в списъка на жертвите си.

Тя отново насочи поглед към монитора на бюрото си и отвори резултатите от аутопсията. Може би Гриша щеше да им осигури някакви резултати. Беше се зачела и не забеляза появата на Тим Паркър, докато той не застана на прага на кабинета й.

— Здравейте — поде той със съвсем неуместна бодрост и жизнерадост. — Реших да ви донеса профила и на разпечатка. Пратих ви го по електронната поща, но нали знаете, сигурното си е сигурно.

— Бърза работа.

„Вероятно прекалено бърза“.

Той остави разпечатката на бюрото й.

— Е, аз ще отида долу да пийна едно кафе. Нали ще ме повикате, когато сте готова да обсъдим заключенията?

— Да, така ще е най-добре — отвърна Карол. Наглед профилът не надхвърляше две страници. Той надали щеше да има време дори да си изпие кафето. Тим погледна с очакване работата си, после извърна поглед към нея. Тя се усмихна.

— Е, тръгвайте.

Карол изчака той да напусне и външния офис, и едва тогава взе в ръце профила. Започна да чете бавно и внимателно, защото не искаше някой да я обвини, че е отхвърлила неоснователно работата на Паркър. Но и най-добросъвестните опити да бъде обективна не бяха в състояние да потиснат надигащия се у нея гняв. В този текст нямаше нищичко, до което хората от нейния екип да не могат да достигнат със собствени сили. Всички те бяха научили достатъчно за основите на профилирането от многогодишното си сътрудничество с Тони. Всеки от тях би могъл да й каже същото, което сега Тим Паркър беше облякъл в превзети фрази. Убиецът е организирана личност. Мъж, принадлежащ към бялата раса, на възраст между 25 и 40 години. Чувства се притеснен от своята хомосексуалност и неспособен да поддържа трайни връзки. Живее сам или с майка си, най-вероятно в Брадфийлд. Възможно е да има криминално досие, в което да фигурират обвинения в палеж, жестокост към животни, дребни сексуални престъпления от рода на ексхибиционизъм. Не се е задържал дълго на една и съща работа.