Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Благодаря — каза Тони, когато тя приключи. Хрумна му, че по този начин Карол беше отговорила на един въпрос, за чието съществуване тя не подозираше. Не, явно нямаше защо да изслушва записания разказ, който вероятно Артър бе съчинил за свое оправдание. Сега вече той знаеше какво се е случило. Не беше приятно, но пък това се отнасяше до по-голямата част от живота. В продължение на едно денонощие се бе заблуждавал, че произхожда от човек, който е бил почтен, добросърдечен и интелигентен. „Не, бъди честен пред себе си. Тази самозаблуда продължава вече с години. Винаги си си представял някакви въображаеми татковци, които са имали всички тези качества, че дори повече“. По някакъв начин успя да се усмихне.

— Ще имаш ли време за кафе?

Карол отвърна на усмивката му.

— Разбира се — и още със следващите си думи успя да обори всичко, което Тони си беше казал току-що. — Тони… не забравяй, че Ванеса винаги се е интересувала единствено от себе си. Може разказът й да звучи така, сякаш казва истината, но не забравяй, че е опитна лъжкиня. Не е изключено истината да е много далеч от нейната версия.

Нийл прекосяваше с ленива походка жилищния комплекс в посока към автобусната спирка. Беше изправил рамене, крачеше широко, стремейки се да изглежда колкото се може по-голям, за да не бъде привлекателна мишена за агресията, която можеше да връхлети отвсякъде. Наоколо имаше прекалено много ненормалници, които ходеха толкова надрусани, че никога не би могъл да предвиди реакциите им. Някой, с когото си бяха кимали дружелюбно в продължение на седмици, можеше внезапно да налети на бой и положението да стане неудържимо.

В заслона на автобусната спирка вече се бяха облегнали лениво две момчета от азиатски произход. Единият от тях Нийл беше срещал от време на време в училищния двор по време на междучасията. Той често поглеждаше към Нийл, но винаги отклоняваше поглед, преди очите им да се срещнат и да възникне възможност да се заговорят.

— Къде отиваш, а? — попита сега момчето.

Нийл съзнаваше, че би било равносилно на самоубийство да отговори: „Отивам да се срещна с един човек, който ще ме учи на руски. Представяш ли си колко гот!“. Затова и само сви рамене и отвърна:

— В града — да се позавъртя насам-натам с приятели.

Устните на азиатеца се извиха презрително.

— Никога не съм те виждал с приятели. Нямаш си приятели ти, момченце.

— Ти пък от къде знаеш? — отвърна Нийл, опитвайки се да говори така, сякаш въпросът изобщо не го вълнуваше. Пък и така си беше. Очакваха го къде-къде по-интересни неща.

Но още преди спорът да се задълбочи, край автобусната спирка спря кола. И тримата не проявиха какъвто и да било интерес към нея. Прозорецът се смъкна и шофьорът се приведе през него.

— Ти си Нийл, нали?

Нийл се смръщи. Непознат човек, наистина. Добре де, непознат, но пък знаеше името му.

— А кой се интересува? — попита той.

— Толкова се радвам, че успях да дойда навреме. DD ме помоли да дойда тук и да те взема с колата, за да те заведа при него. Снощи се подхлъзна по стълбите и си счупи глезена, представяш ли си? Киснахме три часа в спешната травматология на „Брадфийлд Крос“. Така или иначе, очевидно нямаше как да дойде на срещата в центъра, затова ме помоли да дойда и да те взема с колата.

Звучеше логично, но Нийл все още не беше напълно убеден.

— А откъде разбрахте, че ще бъда на тази спирка?

— DD знаеше с кой номер автобус ще пристигнеш, затова просто реших да огледам спирките в края на маршрута му. Разпечата ми профила ти от „Риг“ със снимката, ето, виж — и шофьорът размаха под носа му разпечатка, в чийто горен край се виждаше начупената физиономия на Нийл. — Хайде, скачай вътре, DD наистина очаква с нетърпение да види около себе си някой, с когото ще му е по-интересно, отколкото с мен.

Трудно беше да не се подадеш на такава предразполагаща усмивка.

Нийл отвори вратата и влезе в колата.

— Айде, нещастници — подхвърли той през рамо вместо сбогуване. Двете момчета от азиатски произход толкова много се стараеха да изглеждат напълно незаинтересовани, че впоследствие не можаха да помогнат на полицията с почти нищо, когато се наложи да се търси описание на колата и шофьора. Но това се случи по-късно. Доста по-късно.

Карол потърка очи. Бяха толкова уморени, толкова силно бе усещането, че има пясък под клепачите, че тя се замисли дали да не отиде на очен лекар. Последния път, когато се видя с личния си лекар и му се оплака от болки в гърба, той я уведоми с бодър тон, че е достигнала възрастта, на която някои неща полека-лека започват да се разпадат. Това й се стори доста несправедливо. Не беше осигурила на тялото си дори половината от мечтаните преживявания, а и някак не се чувстваше способна да се сбогува с всички свои изгарящи амбиции и смътни копнежи. Спомни си как на четиридесетия си рожден ден Тони беше казал нажалено, че явно никога няма да поведе като капитан „Брадфийлд Виктория“ на финален мач от висшата лига. Предполагаше, че и тя самата ще трябва да се сбогува с подобни неосъществими мечти.