Вал Макдърмид - Скритият пожар

Отнесе трите снимки обратно в кухнята и ги подреди на масата. Наля си кафе и започна да се взира в тях, смръщил вежди. Не, не си внушаваше. Съществуваше подчертана прилика между трите деца. Една обезпокоителна мисъл започваше да си проправя път към повърхността на съзнанието му, и той вече не можеше да я пренебрегва. Известно бе, че серийните убийци често се придържат към един определен физически тип при избора на жертвите си. Ако се предположеше, че за този убиец от значение е не полът, а физическият тип, може би хрумването на Тони да свърже убийството на Дженифър с убийствата на двете момчета не беше чак толкова налудничаво.

Имаше нужда от още сведения. А Карол със сигурност нямаше да му ги даде. Не и след като му изнесе онази лекция в смисъл, че отказва да експлоатира способностите му.

Но имаше друг човек, към когото можеше да се обърне за информация. Тони взе телефона и набра един номер. На третото иззвъняване някой отсреща вдигна слушалката и попита предпазливо:

— Тони? Ти ли си?

— Аз съм, Пола — после той си припомни как е прието да се държат един с друг хора, свързани от взаимна симпатия, и попита: — Как се чувстваш?

— Разследваме две убийства едновременно, Тони, Как мислиш, че се чувствам?

— Ясно. Слушай, Пола, искам да те помоля за нещо.

— Ако молбата ти е свързана с разследваните случаи, отговорът е „не“. Последния път, когато поиска от мен помощ, шефката щеше да ме разкъса, задето съм действала зад гърба й.

— Но ние бяхме прави — настоя той. — Кой знае още колко хора биха загинали, ако ти не беше направила това, за което те помолих? А те помолих да го направиш, защото аз самият нямах възможност.

„При това все още си ми длъжница, задето те спасих от отчаянието, в което беше затънала“.

— И така да е, нали сега си добре? Кракът ти не е в шина. Можеш сам да си вършиш работата.

— Непреклонна жена си ти, Пола — каза Тони. Възхищението в тона му беше искрено.

— Налага ми се, след като общувам с хора като теб.

— Слушай, аз не искам да свършиш някаква работа вместо мен. Моля те само да ми отговориш на един въпрос, това е всичко. На един простичък въпрос. Нима не искаш да направиш това за мен? След всичко, което сме преживели заедно?

Отсреща се чу нещо, което би могло да бъде смях или отвратено изсумтяване.

— Господи, Тони, ама ти май никога не се предаваш!

— Не, не се предавам. Същото важи и за теб, така че би могла да се отнесеш с разбиране.

Настъпи дълго мълчание, после се чу как Пола въздъхна.

— Да чуя въпроса. Имай предвид, че не обещавам нищо.

— Става дума за двете жертви на убийствата, с които се занимавате. Във вестника пише, че телата им били обезобразени. Напълно кастрирани ли бяха? Имам предвид, и пенисът, и тестисите ли бяха премахнати?

Пола въздъхна отново.

— Обещай, че няма да кажеш на никого.

— Обещавам.

— Да, бяха изцяло кастрирани. Трябва да тръгвам, Тони. Този разговор между нас никога не е бил провеждан.

Но той вече не я чуваше. Мислите му вече препускаха и той се питаше как да обясни на Карол, че двата трупа от нейното разследване не бяха първите жертви на този убиец.

Кевин погледна към Пола, която стоеше пред бюрото му.

— Тони? Да не би да имаш предвид нашия Тони?

Говореше тихо, за което тя му беше благодарна.

— Единственият и неповторим Тони — отвърна тя. — Очевидно шефката отказва да го държи в течение.

— А на него това не му харесва, така ли?

Пола хвърли бърз поглед към Карол, която си седеше в кабинета, погълната от някакъв телефонен разговор.

— Определено. Не казвай на никого, че към говорила с него, обещаваш ли?

Кевин се засмя.

— Аз не се казвам Сам. Тайната ти е на сигурно място при мен.

Преди някой от тях да успее да каже още нещо, телефонът му иззвъня.

— Криминална полиция, сержант Матюс — каза той.

— Обажда се сержант Джед Търнър от криминалния отдел на южната регионална полиция. — Името беше непознато, човекът говореше със силен шотландски акцент.

— С какво мога да ви бъда полезен, Джед?

— Нали вашият екип се занимава с убитите тийнейджъри? Морисън и Вайнър?

Тонът му беше небрежен и безразличен, което не се понрави на Кевин.

— Да — отвърна той.

— А всичко започна с това, че бяха обявени за изчезнали, нали?

— Така е. Да не би да имате някакви новини за нас?

— Честно ви говоря, с голяма радост бих прехвърлил работата на вас — смехът от другата страна на линията прозвуча като излайване.

— Нямах точно това предвид.