Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Всъщност не знам. Аз изготвих документите по прекратяването на работния договор, затова и знам, че той получи обезщетение, равняващо се на заплатата за една година. Освен това трябва да е имал и спестявания, така че парите не би трябвало да са проблем за него, поне известно време след това. Данута отиде да го посети в клиниката — Анджела се смръщи и потри горната част на носа си. — Спомням си смътно как спомена, че той смятал да продаде къщата си и да отиде да живее другаде — каза тя бавно. — Но не обърнах внимание. Честно казано, не се интересувах особено от Хари.

— Но изглежда, че Данута се е интересувала от него.

Анджела поклати глава.

— Всъщност не. Просто го съжаляваше, това беше всичко. Винаги е била много по-добросърдечна от мен.

Каза го съвсем непресторено, не с апломба на жена, която се опитва да защити доброто име на приятелката си.

— Съществува ли възможност да са били в интимни отношения?

Не можеше да има съмнение в искреността на реакцията й. Тя отметна глава и започна да се смее с глас. После проговори задъхано:

— Божичко! Дори ако изключим факта, че Хари имаше емоционалния заряд на риба, по всичко личи, че никога не сте виждали негова снимка. Вярвайте ми, Данута беше с няколко класи над него. Не, господин Еванс. Никой от хората, които познаваха Данута, не би повярвал дори за секунда в такова нещо. — Тя преглътна и се поуспокои. — Не знам кой ви е дал такава идея, но определено сте на погрешна следа. — Внезапно тя заговори отново сериозно. — Толкова се надявах, че носите някакви новини. Можете да ми вярвате, че дори ако новините бяха лоши, това би било по-добре от досегашната несигурност. Все още мисля за нея — тя въздъхна. — Толкова се надявах, че някой най-сетне ще спипа онзи мръсник Найджъл Барнс. — Погледна открито Сам и допълни: — Той я е убил, не съм се съмнявала в това нито за миг.

— Защо сте толкова уверена в това?

— Той винаги е бил безмилостен. В деловите отношения беше готов да унищожи всеки, който би се опитал да му се противопостави. Данута за него беше съпруга-трофей. Интелигентна, красива и все пак не чак толкова преуспяла като него. Но след като се роди бебето, всичко се промени. Тя реши, че не иска да работи. Искаше да бъде само майка, не съпруга и майка, а само майка. Беше се съсредоточила изцяло върху детето — Анджела изгледа Сам малко смутено. — Честно казано, възприемах всичко това като пълна скука. Надявах се, че с времето тези нови преживявания ще й омръзнат и ще се появи отново старата Данута, с която можех да общувам. Винаги съм считала, че Найджъл не понася съперници. Затова и двете е трябвало да се простят с живота си.

— Но нима не е можел просто да се разведе?

— Найджъл държеше на парите и на репутацията си — отвърна Анджела. — Не би се лишил дори отчасти от тях.

— Би изгубил доста повече, ако убие жена си и детето и бъде заловен.

Анджела Форсайт го загледа спокойно и неотклонно. После каза:

— Но не е бил заловен, нали?

Тим Паркър идваше в Брадфийлд за първи път. Единственото, което знаеше за града, бе че местният футболен отбор играе във висшата лига, и че обикновено се класираше някъде по средата на таблицата. Имаше смътен спомен от уроците по история, че градът е забогатял през деветнайсети век от производство и търговия с платове, но не можеше да си припомни за вълна ли ставаше дума или за памук. А може пък да беше друго. Какво още е имало през деветнайсети век? Вероятно лен. Е, все тая.

По чин сержант от криминалната полиция, Тим предпочиташе да вижда себе си извън ограниченията на полицейската йерархия. Беше завършил с отлична диплома философия, политика и икономика в „Джизъс Колидж“ в Оксфорд, а после се беше ориентирал към столичната полиция, където можеше да се възползва от предимствата за висшисти. Никога не бе имал намерение да се занимава с обикновена полицейска работа. Считаше, че е прекалено умен за такова нещо. Целта му открай време беше представителният аспект на работата в полицията — нещо, свързано с криминалистиката. Не беше толкова важно дали ще бъде националната агенция за борба с организираната престъпност или Европол. Стига да представляваше предизвикателство и да успяваше да го накара да почувства, че е един от малцината, чиято работа действително може да предизвика промяна. Успя да се прехвърли в групата, изучаваща профилиране във висшата полицейска школа и установи, че тази работа му се удава. Представяше се добре в необходимите дисциплини и успяваше да впечатли положително повечето преподаватели — е, поне онези, които се движеха в академични среди. Другите, практикуващите клинични психолози, не бяха чак толкова възторжени. Особено онзи дребен чешит, който се държеше като същество от друга планета, с неговите неясни бръщолевения за объркани мозъци и как някои се представяли за човешки същества. Като че ли това би могло да има нещо общо с академичната яснота на изучавания материал.