Вал Макдърмид - Скритият пожар

Сега вече той беше повече от готов да се заеме с практическа работа. Жалко само, че трябваше да започне в неделя. Двамата с приятелката му имаха билети за домакински мач на „Челси“ с „Астън Вила“. Щяха да обядват с приятели преди мача, а след мача всички заедно щяха да отидат в някое заведение. Вместо това обаче той трябваше да тръгва за Брадфийлд. Сузан беше разочарована, но после се успокои. Още преди той да тръгне, вече се беше уговорила с приятелката си Мелиса тя да дойде вместо него на мача.

В момента влакът минаваше през някакви доста невзрачни предградия. Сиви блокове с общински жилища, редови къщи с червени тухлени фасади по улиците, които ту се катереха нагоре по хълмове, ту се спускаха надолу, точно като в телевизионните постановки, в които действието се развиваше в Северна Англия. Веднъж беше отишъл на ергенска вечер на приятел в Лийдс и от онова пътуване си спомняше смътно подобни гледки. Минаха над едно от вътрешните пристанища на каналите, после, когато излязоха от един завой, пред тях внезапно се извиси покривът на централната гара на Брадфийлд — голяма арка от стъкло и ковано желязо. Тим трябваше да признае, че гледката беше впечатляваща. Надяваше се личностите от екипа, с който щеше да работи, да са също впечатляващи.

Тим беше чувал за екипа за борба с особено тежки престъпления. За Карол Джордан се знаеше, че е разрешила случаи, които биха я превърнали в легенда, ако работеше в столичната полиция. Но като се има предвид, че работеше в Брадфийлд и беше жена, беше постигнала само статуса на уважаван криминалист. Само че материалите по този случай, които му бяха изпратени снощи по електронната поща, не оставиха у него добро впечатление. Ако изключим безсмислените брътвежи на близки и приятели, в материалите сякаш нямаше нищо стойностно. Нищо чудно, че имаха нужда от помощта му.

Той слезе от първокласния вагон — беше настоял да пътува с първа класа, за да може да прегледа на спокойствие материалите по случая — и затърси с поглед шофьора, който трябваше да го чака. Отегчен на вид униформен полицай разговаряше с човек от гаровия персонал и не поглеждаше нито към Тим, нито към когото и да било от другите пътници. Тим тръгна по перона, спря до полицая, потупа го по рамото и заяви:

— Аз съм Тим Паркър.

Лицето на полицая остана безизразно, но когато заговори, в гласа му се долавяше саркастична нотка:

— Това е чудесно, сър. Аз съм полицай Мичъл. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не сте ли моят шофьор?

Полицаят и гаровият служител размениха развеселени погледи, после полицаят каза:

— Аз съм служител на Британската транспортна полиция.

Едва сега Тим забеляза отличителните знаци на униформата му и се почувства като последен глупак.

— И возя единствено жена си — допълни полицаят. — Ако очаквате някой да ви посрещне, мога да ви предложа да отидете ето там — и той посочи огромна табела, на която пишеше „Място за посрещачи“. Точно под табелата стоеше униформен полицай и държеше в ръце табела. Дори от тук на нея можеше да се разчете името на Тим. Но чинът му не беше отбелязан.

Смутен и ядосан, той измърмори нещо под нос и продължи нататък. Поне успя да стигне до централата на полицията, без да се изложи повторно. Полицаят, който го закара там, нямаше никаква представа от случая, нито пък можеше да му каже нещо за екипа, с който щеше да работи. Не знаеше дори къде се намира офисът им. Остави Тим в приемната и с това явно задълженията му приключиха. Наложи се Тим да седи и да лапа мухи още десет минути, преди някой да дойде да го отведе горе. Очакваше самата госпожа Джордан да слезе да го посрещне, но вместо това тя изпрати някакъв детектив с елегантен костюм, който му заприлича на позьор. Тим се надяваше главен инспектор Джордан да не се впечатлява от личности като детектив Еванс.

Офисът на екипа за разследване на особено тежки престъпления го изненада приятно. Помещението беше по-чисто, по-спретнато и по-добре обзаведено от всички други офиси на криминални екипи, в които се беше озовавал. Може би това се дължеше на факта, че шеф на екипа беше жена. Той знаеше, че такива разсъждения са неприемливи и никога не би произнесъл подобно нещо на глас, но все пак вероятно истината беше такава. В единия ъгъл се намираше нещо като компютърен терминал. Чуваше се как клавиатурата бързо потраква под нечии пръсти, но единственото, което Тим можеше да види, бяха гърбовете на шест монитора, подредени така, че приличаха на барикада. Никъде не беше виждал толкова много специализирана техника да се ползва за стандартни операции. Още половин дузина бюра бяха разположени на пръв поглед произволно из помещението. Зад бюрата нямаше хора. На едната стена бяха окачени табла, по които висяха сцени от местопрестъпленията, имаше и всевъзможни надраскани по таблата бележки. Едното беше посветено на Даниъл Морисън, другото — на Сет Вайнър.