Вал Макдърмид - Скритият пожар

Той изобщо не беше обмислял такъв вариант. Беше си представял, че работното му място ще е тук, в точката, където се пресичаха всички линии на разследванията.

— А защо да не работя тук?

Карол изглеждаше изненадана.

— Разбира се, не виждам защо не. Просто си помислих, че ще предпочетете… Е, има две свободни бюра. Ще се видим по-късно.

Тя се обърна към монитора на бюрото си още преди той и Сам да напуснат стаята.

— Тя като че ли се учуди, че искам да работя тук — отбеляза Тим, докато вървеше след Сам към едно бюро в другия край на помещението.

— Профайлърът, с когото работим обикновено, винаги изготвя профилите в собствения си офис — отвърна Сам, без да се замисли. — Той казва, че тук не можело да се работи, защото царял пълен хаос.

— С кого работите обикновено? — попита Тим.

— С доктор Хил, Тони Хил.

Онзи смахнат дребосък, който беше на мнение, че на Тим му липсва способност за съпреживяване. Супер.

— Познавам го — каза Тим.

— Забележителен човек — заяви Сам. — Помощта му винаги е била много ценна за нас.

Щом е толкова забележителен, защо сега бяха предпочели новак като Тим? Очевидно доктор Хил беше оплескал нещо и го бяха зарязали.

— Ще направя всичко по силите си да запълня мястото му сред вас — каза Тим.

Сам се ухили така, че около устата му се вдълбаха дълбоки бръчки.

— Като се има предвид, че сте поне един фут по-висок от Тони, ще ви се наложи да поприклекнете, а това винаги придава на човек идиотски вид. Разположете се спокойно, ще намеря кой да ви съпровожда.

Той отиде при едно от другите бюра и започна да набира някакъв номер.

Тим извади бележника, в който беше започнал да записва някои идеи за профила. Дотук нищо не се беше развило в съответствие с очакванията му. Сега вече се налагаше той да наложи авторитета си в онази област от разследването, върху която би могъл да упражни някакво въздействие. Карол Джордан се беше постарала да му покаже, че не изпитва особено дълбоко уважение към него. Но ако имаше човек, който можеше да им помогне да се справят с този случай, това бе Тим Паркър. Време беше да покаже на госпожа главната инспекторка, че е човек, когото трябва да приемат сериозно.

Тони заслиза, прозявайки се, към кухнята. Очевидно ефектът на къщата в Устър се проявяваше единствено когато се намираше в нея. Когато пристигна в Брадфийлд, беше минало един след полунощ, но дори шофирането и късния час не съумяха да му осигурят онзи дълбок и спокоен сън от предната нощ. Той включи кафеварката и седна на един стол в кухнята. Най-отгоре върху обичайната бъркотия на кухненската маса беше поставена плоската хромирана кутия на малкия дигитален диктофон, който беше взел със себе си от лодката. Поне петдесет пъти досега го беше вземал в ръка и после го беше оставял. Беше проверил какво съдържа — имаше само един аудиофайл — но не беше правил опит да го прослуша.

Другото ново постъпление в купчината беше голям плик от плътна кафява хартия. В него беше събрал находките от претърсването на бюрото на Артър Блайт. Тони докосна плика с върховете на пръстите си и се замисли.

— Първо ще си изпия кафето — каза той на глас. Докато се бореше с дюзата за разпенване на млякото, той се запита къде ли беше Карол. Нямаше нищо чудно в това, че когато се прибра предната вечер, прозорците на апартамента й бяха тъмни. Надяваше се, че ще могат да се видят тази сутрин, но още преди половин час бе чул как колата й потегля. Или в офиса я чакаше нещо важно, или беше потеглила към Йоркшир Дейлс, за да прекара деня с брат си Майкъл и неговата приятелка. Преди няколко дни беше споменала, че отдавна се кани да им отиде на гости. Жалко, че не си беше у дома. Тони беше уверен, че би била много заинтригувана от съдържанието на плика.

С чашата кафе в ръка той отново седна и изпразни плика върху масата. Желанието да сравни чертите на Артър със своите го бе накарало да се върне в къщата, след като приключи работата върху профила и отговори на въпросите на Патърсън. Макар че самият Тони не беше доволен от работата си, инспекторът от полицията на Уест Мърсия изглеждаше напълно удовлетворен. А може би просто беше научил за събитията от вчерашната сутрин и искаше да се отърве колкото е възможно по-бързо от Тони.

Бързата обиколка на къщата потвърди предположенията му. Никъде не се виждаха каквито и да било снимки. Очевидно Артър не беше изпитвал нуждата да се хвали със срещите си с известни личности, нито пък да доказва, че се е озовавал пред седемте чудеса на света. Но все пак някъде трябваше да има някакви снимки, поне тези на паспорта и шофьорската му книжка! Логично беше да започне търсенето в кабинета. Първият обект на интереса му беше бюрото, но, разбира се, неговите чекмеджета бяха заключени. Тони огледа връзката ключове, които беше получил от адвоката, но като че ли нито един от тях не можеше да влезе в някоя от мъничките месингови ключалки на чекмеджетата на ожуленото, изподраскано бюро. Той се тръсна тежко на стария, дървен въртящ се стол и започна раздразнено да се върти насам-натам.