Томас Харис - Ханибал

— Това е Барни — обяви Мейсън. — Отговарял е за отделението за буйстващи луди в Балтиморската болница за душевноболни престъпници през шестте години, когато Лектър е бил там. Сега работи за мен.

Барни предпочиташе да остане в тъмното пред аквариума, до Марго, но Домлинг го искаше под лампата. Настани се до Крендлър.

— Барни значи? Е, Барни, каква е професионалната ти квалификация?

— Завършил съм училището за медицински сестри.

— Значи имаш разрешително да практикуваш сестринската професия. Браво. Това ли е всичко?

— Имам бакалавърска степен по хуманитарни науки от Американския задочен колеж — отговори Барни безизразно. — Също и сертификат, че съм посещавал занятията в школата за погребални науки „Къминс“. Аз съм квалифициран асистент в морга. Занимавах се с това нощно време, докато учех в школата за медицински сестри.

— Значи по време на ученето в школата сте работили като асистент в морга?

— Да. Отнасях телата от местопрестъпленията и помагах при аутопсиите.

— Преди това?

— Бях в морската пехота.

— Разбирам. И докато сте били на работа в Балтиморската щатска болница, сте виждали Кларис Старлинг и Ханибал Лектър да взаимодействат… искам да кажа, виждали сте ги да разговарят, така ли е?

— Струваше ми се, че те…

— Нека започнем с това, които сте видели, а не с това, което ви се струва, че сте видели. Можем ли да го направим?

Мейсън се намеси:

— Той е достатъчно умен, за да даде мнението си. Барни, нали познаваш Кларис Старлинг?

— Да.

— Шест години си общувал с Ханибал Лектър.

— Да.

— Какво имаше между тях?

В началото Крендлър разбираше с усилие високия дрезгав глас на Барни, но въпреки това именно той зададе уместния въпрос:

— Лектър държеше ли се по-различно от друг път, когато разговаряше със Старлинг?

— Да. На повечето други посетители изобщо не отговаряше — отвърна Барни. — Понякога отваряше очи само колкото да обиди поредния професор, дошъл да се рови в мозъка му. Дори разплака един от тях. Беше доста груб със Старлинг, но й отговаряше много по-често, отколкото на останалите. Беше му интересна. Интригуваше го.

— С какво?

Барни сви рамене.

— Не виждаше почти никакви жени. Тя си е хубавичка…

— Не ми е нужно мнението ти по този въпрос — прекъсна го Крендлър. — Това ли е всичко, което знаеш?

Барни не отговори. Загледа се в Крендлър, сякаш лявото и дясното полукълбо на Крендлъровия мозък бяха две залепени едно за друго кучета.

Марго счупи още два ореха.

— Продължавай, Барни — подкани го Мейсън.

— Бяха искрени един с друг. Така той обезоръжаваше събеседниците си. Човек оставаше с впечатлението, че никога не би паднал толкова ниско, че да излъже. Доктор Лектър й каза някои неприятни неща за самата нея, после някои приятни. Тя беше в състояние да понесе лошите и после още повече да се радва на хубавите, защото знаеше, че не са празни приказки. Той я намираше за чаровна и забавна.

— Можете ли да отсъдите какво е било „забавно“ за доктор Лектър? — попита доктор Домлинг. — Въз основа на какво, фелдшер Барни?

— Въз основа на начина, по който се смееше, доктор Тъплинг. В школата имахме специална лекция, озаглавена „Лечение и приветлива атмосфера“.

Или Марго изсумтя, или звукът долетя от аквариума зад нея.

— Спокойно, Барни — каза Мейсън. — Разкажи ни останалото.

— Да, сър. Понякога с доктор Лектър разговаряхме до късно през нощта, когато всичко утихваше. Говорехме за лекциите, които слушах, и за други неща. Той…

— А случайно да сте завършили задочно психология? — реши да попита Домлинг.

— Не, сър. Не смятам психологията за наука. Доктор Лектър също. — Барни продължи веднага, преди респираторът да даде възможност на Мейсън да го упрекне. — Мога само да повторя това, което ми каза той… Че вижда в какво се превръща тя, че е чаровна като малко зверче, което един ден ще порасне и ще се превърне… в нещо като големите котки, лъвовете и тигрите. В нещо, с което вече не можеш да си играеш. Казваше, че била упорита като зверче. Имала всички оръжия, в момента съвсем незабележими, но растящи, обаче засега умеела единствено да се боричка с други зверчета като нея. Това го забавляваше. Много е показателно как започна всичко. В началото той се държеше с нея учтиво, но много бързо й даде да разбере, че вече може да си ходи. После, когато тя си тръгна, друг един затворник хвърли в лицето й сперма. Това разстрои доктор Лектър, почувства се неудобно. Това бе единственият път, когато го видях разстроен. Старлинг също го долови и опита да го използва срещу него. Възхищаваше се на духа й, ако питате мен.