Томас Харис - Ханибал

— Щяло, било, можело — рече Мейсън, като положи старания за „ж“ и „щ“. — Марго, погледни миланския вестник „Кориере дела сера“ от събота — деня, след като Паци беше убит. Прочети най-горната от личните обяви. Чети на глас.

Марго вдигна гъсто изписания текст към светлината.

— На английски е, адресирана до, А. А. Аарон. Гласи: „Предай се на най-близките власти, враговете са близо. Хана.“ Коя е Хана?

— Така се е казвала кобилата, която Старлинг е имала като малка — обясни Мейсън. — Това е предупреждение за Лектър от Старлинг. В писмото си той й казва как да се свърже с него.

Крендлър скочи на крака.

— По дяволите! Няма как да знае за Флоренция! Щом знае, значи е наясно, че съм ти показвал нещата.

Мейсън въздъхна и се попита дали Крендлър е достатъчно умен, че от него да излезе полезен политик.

— Тя не знае нищо. Аз пуснах обявата в „Ла национе“, „Кориере дела сера“ и „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. На другия ден, след като погнахме Лектър. Така в случай, че не успеем, Лектър ще си мисли, че Старлинг е опитала да му помогне. Чрез нея пак щяхме да имаме връзка с него.

— Никой не я е засякъл.

— Никой. Освен може би самият Ханибал Лектър. Не е изключено да й благодари… с писмо, лично, кой знае? А сега ме слушай. Още ли четеш пощата й?

Крендлър кимна.

— Разбира се. Ако й изпрати нещо, ще го видиш преди нея.

— Слушай ме внимателно, Крендлър. Обявата беше пусната и платена така, че Кларис Старлинг да не може да докаже, че не я е пуснала тя, което е престъпление. Това е преминаване на границата. С това можеш да я пречупиш, Крендлър. Знаеш, че Бюрото не дава пет пари за теб, ако си аут. Все едно си празно място. Няма да може да получи дори разрешително за носене на оръжие. Никой няма да я наблюдава освен мен. Лектър също ще знае, че е сама. Преди това ще опитаме някои други неща. — Мейсън млъкна, за да поеме въздух, после продължи. — Ако не се получи, ще последваме съвета на Домлинг. Ще я сполети „беда“ с тази обява… Беда, глупости! С това можеш да я скършиш надве. Задръж си половината с путката, това е моят съвет. Другата половина е прекалено напориста, дявол да я вземе. Ох! Не исках да богохулствам.

Кларис Старлинг тича през падналите листа в един от обществените паркове във Вирджиния, на час път от дома си — любимото й място, съвършено безлюдно в този делничен ден, ден на много нужна за нея почивка. Пътеката й е позната, минава през гористите хълмове край река Шенъндоа. Въздухът е затоплен от ранните слънчеви лъчи по върховете на възвишенията, но в падините внезапно е студен, а понякога е топъл на лицето й и студен в краката й едновременно.

Земята напоследък не й се струва толкова стабилна, когато ходи — усеща я по-стабилна, когато бяга.

Старлинг тича в светлината на деня, в танцуващите проблясъци през листата, пътеката на места е пъстра от слънчевите лъчи, на места е раирана от сенките на стволовете. Някъде пред нея две сърни и елен се сепват и подплашено освобождават пътеката само с един грациозен скок, после белите им опашки просветват в сумрака на гората като знаменца. Старлинг се изпълва с радост и също подскача.

Неподвижен като фигура от средновековен гоблен, Ханибал Лектър седи върху падналите листа на склона над реката. Вижда сто и петдесет метра от пътеката, бинокълът му е защитен от отблясъци с ръчно направен сенник от картон. Най-напред вижда подплашените сърни, които хукват покрай него нагоре по хълма, после за първи път от седем години вижда Кларис Старлинг от плът и кръв.

Изражението на лицето му не се променя под бинокъла, но ноздрите му се разширяват и мощно поемат въздух, сякаш могат да доловят миризмата й от такова разстояние.

Обонянието му долавя мирис на сухи листа с привкус на канела, гниещите листа отдолу, дъх на горски мъх, на заешки барабонки от няколко метра, дълбоката миризма на разкъсана катерича кожа, но не и миризмата на Кларис Старлинг, която би различил навсякъде. Видя как сърните се подплашиха от нея, виждаше ги как тичат дълго след като се бяха скрили от погледа й.

Беше в полезрението му по-малко от минута, бягаше леко, земята не й се съпротивляваше. На гърба си имаше малка раничка с бутилка вода. Беше осветена отзад и лъчите на ранното сутрешно слънце размиваха контурите й, сякаш по кожата й имаше цветен прашец. Докато движи бинокъла след нея, улавя слънчев отблясък, който за миг го заслепява, и няколко минути след това вижда петна. Тя изчезва, защото пътеката започва да се спуска. Последна се скрива главата й, а косата, вързана на тила, подскача като опашка на белоопашат елен.