Томас Харис - Ханибал

От друга страна, Старлинг се питаше каква информация около престъплението на Паци би била полезна в Съединените щати, в случай че Лектър се върнеше там.

Джак Крофорд не идваше често в службата и тя не можеше да се възползва от съветите му. Той през по-голямата част от времето беше в съда и с наближаването на пенсионирането му започнаха да търсят мнението му за множество открити дела. Вземаше и много болнични, а когато в края на краищата се появяваше в кабинета си, и се струваше все по-отчужден. Мисълта, че няма да може да се съветва с него, я караше да изпада в паника.

През годините, прекарани във ФБР, беше видяла много. Знаеше, че ако доктор Лектър извършеше ново убийство в Щатите, тромпетите на пръднята ще прозвучат в Конгреса, в Департамента на правосъдието ще се надигне вълна от допълнителни догадки и играта на „хвани ме — прееби ме“ ще започне с нова сила. Първо щяха да си изпатят митницата и граничният контрол задето са го пуснали да влезе в страната.

Юрисдикцията на мястото, където е извършено престъплението, щеше да изиска всички материали на ФБР, свързани с Лектър, и дейността на Бюрото щеше да се прехвърли към съответния местен клон. След това, когато Лектър се проявеше другаде, всичко щеше да се премести наново. Ако го заловяха, властите щяха да се сбият за похвалите така, както бели мечки се бият край окървавен тюлен.

Работата на Старлинг беше да подготви нещата за евентуалното идване на Лектър, независимо дали това ще стане или не, като се абстрахира от всички досадни опасения за онова, което щеше се случи около разследването.

Зададе си един прост въпрос, който би прозвучал банално на кариеристите от Вътрешния кръг: как да постъпи така, както се бе клела да постъпва? Как да защити гражданите и да го залови, когато се появи?

Доктор Лектър явно разполагаше с пари и добри документи. Умееше да се крие. Чудесен пример беше първото му скривалище непосредствено след бягството в Мемфис — хотел с четири звезди край клиника по пластична хирургия в Сейнт Луис, в който половината от гостите бяха с превързани физиономии. Беше си направил превръзка и бе живял в охолство с парите на мъртвец.

Сред стотиците документи бяха и сметките от рум-сървиса в хотела — астрономически. Бутилка „Батар-Монтраше“ за сто двайсет и пет долара. Вероятно се бе чувствал много добре след годините, прекарани на затворническа храна.

Бе поискала копия на всички документи от Флоренция и италианците й ги бяха изпратили. Качеството им беше ужасно — сякаш бяха правени със сажди.

И нямаше никакъв порядък. Личните книжа на доктор Лектър от Палацо Капони. Няколко бележки за Данте с познатия му почерк, бележка до чистачката, касова бележка от магазин за хранителни продукти „Вера дал 1926“ за две бутилки „Батар-Монтраше“ и tartufi bianchi. Отново вино и… какво е онова другото? С помощта на италианско-английския речник научи, че tartufi bianchi са бели трюфели. Обади се на готвача в един много добър вашингтонски италиански ресторант и го попита за тях. След пет минути се наложи да се извини и да затвори, докато онзи превъзнасяше вкуса им.

Вкусът. Вино, трюфели. Вкусът във всичко, това беше обединяващата нишка в живота на доктор Лектър в Америка и в Европа, в живота му като преуспяващ психиатър и чудовище, което се крие. Лицето му може и да се беше променило, но не и вкусовете му, а той не беше човек, който би се отказал от удоволствията.

Вкусът за нея беше деликатна тема, защото тъкмо в тази сфера я бе засегнал доктор Лектър, когато я похвали за чантата и се подигра на евтините й обувки. Как я бе нарекъл? Чистичко, излъскано, пъргаво селяндурче, нелишено от вкус.

Тъкмо вкусът липсваше в институционалното й ежедневие с неговата утилитарна обстановка.

В същото време вярата й в техниката умираше и отваряше място за нещо друго.

Старлинг нямаше доверие в техниката. Вярата в нея е религия на опасните професии. За да се изправиш срещу въоръжен престъпник в престрелка или да се биеш с него в калта, е нужно да вярваш, че съвършената техника и усилените тренировки ще гарантират непобедимостта ти. Но това не е така, особено в престрелките. Може всички шансове да са на твоя страна, но ако участваш в достатъчно на брой престрелки, рано или късно ще те убият.

Старлинг знаеше това от личен опит. След като бе започнала да се съмнява в религията, наречена техника, накъде би могла да се обърне?

В горестта си, в разяждащата еднаквост на дните, започна да се вглежда във формата на нещата. Започна да се доверява на собствените си вътрешни усещания за нещата, без да ги облича в количественост или да ги ограничава до думи. Някъде по това време забеляза промяна в навиците си за четене. Преди прочиташе какво пише под снимката и едва тогава разглеждаше самата снимка. Не и сега. Понякога вече изобщо не четеше какво пише отдолу.