Томас Харис - Ханибал

Без да си спомня точно как, установи, че е стигнал до ренесансовата порта; водеща към Коста ди Сан Джорджо — тясна уличка, която се спуска стръмно надолу и след по-малко от километър стига до сърцето на стара Флоренция. Краката му го водеха надолу по стръмния паваж сякаш по своя собствена воля, крачеше по-бързо, отколкото искаше, взираше се напред, за да зърне човека на име доктор Фел, защото това бе пътят към дома му. Малко по-нататък по Коста Скарпучия, после, все надолу, излезе на Виа де Барди, край реката. Близо до Палацо Капони, дома на доктор Фел.

Задъхан от бързото спускане, Паци се прикри в един тъмен вход срещу двореца. Ако се появеше някой, щеше да се обърне и да се престори, че звъни.

Дворецът беше тъмен. Над голямата двойна врата се виждаше червената светлинка на видеокамерата. Не знаеше дали работи непрекъснато, или само когато някой натисне звънеца. Беше монтирана доста навътре, над закрития вход. Нямаше видимост към фасадата.

Изчака половин час, заслушан в собственото си дишане, но докторът не се появи. Може би беше вътре и стоеше на тъмно?

Улицата беше пуста. Паци я прекоси и застана близо до стената.

Много тих, съвсем тих звук отвътре. Наклони глава към студените решетки на прозореца и се ослуша. Клавир. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени много добре.

Паци трябваше да чака, да се спотайва и да мисли. Бе твърде рано за подгонване на плячката. Трябваше да реши как да действа. Не биваше пак да стане за посмешище. Заотстъпва заднишком към тъмнината от другата страна на улицата. Носът му изчезна последен.

Християнският мъченик Свети Миниато взел отрязаната си глава от пясъка на римския амфитеатър във Флоренция и я занесъл под мишница до планинския склон от другата страна на реката, където сега се издига величествената църква, съхраняваща мощите му, както твърди легендата.

Тялото на Свети Миниато, изправено или не, със сигурност е минало по старинната улица, където се намираме сега — Виа де Барди. Вечерта се спуска и улицата пустее, ветрилообразно нареденият паваж блести от зимния ръмеж, който не е достатъчно студен, за да отмие миризмата на котки. Стоим сред дворци, строени преди шестстотин години от принцовете търговци, силните на деня и заговорниците на ренесансова Флоренция. На един изстрел с лък от другата страна на река Арно са Синьория, където монахът Савонарола е бил обесен и изгорен, и величественият музей „Уфици“ с множеството увиснали по стените разпятия, като животни в кланица.

Тези семейни владения, притиснати едно в друго на тясната уличка, замразени от съвременната италианска бюрокрация, отвън напомнят затвори, но вътре има множество красиви пространства, просторни тихи зали, които никой никога не вижда, с тежки завеси от полуизгнила, нашарена от дъжда коприна, където с години висят по-маловажни творби на големите ренесансови майстори и виждат светлина едва когато завесите изгният и рухнат на пода.

Тук край нас е дворецът „Капони“ — прославена фамилия с хилядагодишна история, чиито представители си позволили да скъсат ултиматума на френски крал в лицето му и са дали един папа.

Сега прозорците на двореца са тъмни зад металните си решетки. Поставките за факли са празни. Зад старото напукано стъкло можем да видим дупка от куршум, останала от четирийсетте години. Приближаваме. Опираме глава о хладната решетка и се ослушваме като полицая. Чува се клавесин, съвсем тихо. Вариациите „Голдберг“ на Бах, изпълнени не съвършено, но много добре, с разбиране към музиката. Може би лявата ръка свири едва доловимо по-твърдо.

Ако сте убедени, че нищо няма да ви се случи, бихте ли влезли? Бихте ли влезли в този дворец, потънал в кръв и слава, бихте ли тръгнали през оплетената в паяжини тъмнина към нежния, звук на клавесина? Алармената система не може да ни види. Полицаят, който дебне край входа, не може да ни види. Елате…

Тъмнината във фоайето е почти непрогледна. Дълго каменно стълбище, студеният парапет под плъзгащата се нагоре ръка, стъпалата, издълбани от толкова много крака през годините, нагоре към музиката.

Високата двойна врата към главния салон щеше да проскърца, ако трябваше да я отворим. За вас тя е отворена. Музиката долита от далечен ъгъл, там е и единствената светлина — светлина от много свещи, която се излива червеникава през малката врата на параклиса в единия ъгъл на помещението.

Тръгваме към музиката. В тъмнината долавяме присъствието на групи мебели, покрити с бяло, смътни силуети, които не стоят съвсем неподвижно на светлината от свещите, като заспало стадо. Таванът над нас изчезва в тъмнината.