Томас Харис - Ханибал

— А на вашата има скорошна венчална халка. La Vita Nuova? — Доктор Фел се усмихна. Имаше дребни зъби, много бели. Докато Паци се съвземе от изненадата, преди да реши дали трябва да се обиди, или не, доктор Фел вдигна нагоре ръката с белега и продължи: — Синдром на кухата капрална кост, комендаторе. Историята е опасна професия.

— Защо не сте декларирали този синдром във формулярите за здравословното си състояние, когато кандидатствахте за работа тук?

— Бях останал с впечатлението, че подобни наранявания са важни само ако се искат допълнителни помощи за инвалидност. Аз нямам подобни претенции. Нито пък съм инвалид.

— Значи са ви оперирали в Бразилия, откъдето произхождате.

— Във всеки случай не беше в Италия. От италианските власти не съм получил нищо — отговори доктор Фел, сякаш беше убеден, че е отговорил изчерпателно.

Двамата излязоха от залата последни. Паци бе стигнал до вратата, когато доктор Фел го повика.

— Комендатор Паци?

Виждаше го като черен силует на фона на прозореца. Зад него в далечината се открояваше куполът на катедралата.

— Да?

— Мисля, че сте от рода Паци, прав ли съм?

— Да. Как разбрахте? — Паци очакваше да спомене някоя груба вестникарска статия.

— Напомняте ми една фигура от орнаментите на Дела Робиа във фамилния ви параклис в Санта Кроче.

— Да, Андреа де Паци, изобразен като Йоан Кръстител — кимна Паци не без удоволствие.

Риналдо Паци си тръгна и остави стройната фигура на доктор Фел в залата. Последното му впечатление беше изключителната неподвижност на този човек.

Скоро впечатленията му щяха да се обогатят.

Сега, след като сетивата ни са толкова загрубели за пошлото и вулгарното, би било интересно да видим какво все още ни се струва порочно. Кое все още е в състояние да разбуди съвестта ни, вечно готова да се подчинява — дотолкова, че да привлече вниманието ни?

Във Флоренция това беше една изложба, наречена „Зловещи уреди за изтезание“, и тъкмо там Риналдо Паци се срещна с доктор Фел за втори път.

Изложбата, в която бяха показани повече от двайсет класически инструменти за мъчения заедно с обширна документация, беше във внушителната Форте де Белведере — укрепление на Медичите от шестнайсети век, което охранява южната стена на града.

Експозицията се радваше на огромни, неочаквани тълпи посетители — възбудата подскачаше като пъстърва в обществените панталони.

Трябваше да продължи месец, но продължаваше вече шести месец и имаше същата посещаемост като галерията „Уфици“ и доста по-добра от някои по-малки музеи в града.

Собствениците, двама неуспели препаратори на животни, които навремето се прехранваха с карантията на обработваните екземпляри, станаха милионери и осъществиха триумфално турне из Европа с изложбата си и с новите си скъпи костюми.

Посетителите идваха, предимно по двойки, от целия континент, като се възползваха от удълженото работно време, за да обикалят между машините за болка и да четат на четири езика какъв е произходът им и как се използват. Илюстрации от Дюрер и други, наред с различни дневници от онези времена, просвещаваха тълпите в тънкостите на изкуството.

Ето английския текст на един от обяснителните надписи:

Италианските принцове предпочитали да трошат костите на жертвите си с помощта на колело със стоманен обръч, което минавало върху крайника, подпрян отдолу на блокове, както е показано, докато в Северна Европа било по-популярно жертвите да се привързват към колелото, а костите им да се чупят с метални лостове, след което крайниците да се промушват между спиците към периферията на колелото, като многобройните счупвания осигурявали нужната за това гъвкавост спрямо главата и трупа в средата. Вторият метод представлявал по-добро зрелище, но развлечението можело да бъде прекъснато ненадейно, ако късче костен мозък попаднело в сърцето.

Изложбата „Зловещи уреди за изтезания“ не можеше да не предизвика интереса на задълбочените познавачи на най-лошото в човешкия род. Но най-лошото, истинската есенция на човешкия дух, не е в Желязната девица или различните остриета. Същинската грозота е изписана по физиономиите сред тълпата.

В полутъмната каменна зала под осветените, окачени на тавана клетки за прокълнатите, стоеше доктор Фел, истински познавач на лицевите изражения, уловил очилата си в ръката с белега, опрял едната им дръжка до устните си, и гледаше като в унес нижещите се пред него хора.