Томас Харис - Ханибал

Свещите хвърлят червеникави отблясъци върху клавесина и човека, известен на учените като доктор Фел — елегантен, с изправен гръб, отдаден на музиката, светлината блести в косата му и копринения домашен халат на баклавички, който лъщи като кожа на животно.

На вдигнатия капак на клавесина е изобразено пиршество — малките фигурки сякаш се тълпят в светлината от свещите над струните. Той свири със затворени очи. Не се нуждае от ноти. На поставката пред него, с форма на лира, е поставен един брой на американския таблоид „Нашънъл Татлър“, сгънат така, че да се вижда само снимката на първа страница — лицето на Кларис Старлинг. Нашият музикант се усмихва, приключва изпълнението си, повтаря сарабандата за собствено удоволствие и когато последните трептящи звуци утихват, отваря очи, накланя леко глава и се вглежда в снимката пред себе си. В зениците му се отразяват червени точици.

Става безшумно и занася американския таблоид в изящния параклис, строен преди откриването на Америка. Повдига вестника към светлината от свещите и го разгъва, а иконите по стените сякаш надничат над рамото му, за да четат, като че ли са на опашка в бакалница. Шрифтът е „Готик“, седемдесет и два пункта. Пише: АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА: КЛАРИС СТАРЛИНГ, МАШИНАТА ЗА СМЪРТ НА ФБР.

Той духва свещите и лицата около олтара, агонизиращи или блажени, потъват в мрак. Не му е нужна светлина, докато прекосява голямата зала. Доктор Ханибал Лектър минава край нас и усещаме лек полъх. Голямата врата проскърцва, чува се хлопване, което улавяме на пода. Тишина.

Стъпките се насочват към друга стая. Звуците тук резонират, стените ни се струват по-близо, таваните обаче са много високи — ехото се връща късно отгоре, а въздухът е пропит от мирис на пергамент, кожа и изгасени свещи.

Шумолене на хартия в тъмнината, проскърцване на стол. Доктор Лектър сяда на голямото кресло в прочутата библиотека на Капони. Очите му отразяват червеникавата светлина, но не блестят в червено в мрака, както се бяха клели някои от надзирателите му. Тъмнината е пълна. Той размишлява…

Вярно е, че доктор Лектър сам се бе погрижил да се освободи мястото, като отстрани стария куратор — проста задача, изискваща няколко секунди работа над стареца и скромен кофраж от две торби цимент, но също така е вярно, че след като пътят бе освободен, той бе защитил кандидатурата си честно, като бе демонстрирал пред комитета изключителните си лингвистични способности и бе превеждал от прима виста средновековни текстове на италиански и латински от най-гъсто изписаните с готически букви ръкописи.

Тук бе открил покой, който искаше да запази — откакто бе дошъл във Флоренция, не бе убивал, кажи-речи, никого, ако не се брой предшественикът му.

Смяташе назначаването си за преводач и куратор на библиотеката „Капони“ за сериозно завоевание по няколко причини:

Пространствата, високите тавани в двореца за него са нещо много важно, защото дълги години е бил затворен в килия. И нещо по-важно — усеща палацото в съзвучие със себе си, защото това е единствената сграда, която по размери и вътрешно оформление отговаря на представите му за дворец, каквато има от детството си.

В библиотеката — тази уникална колекция от ръкописи и писма, събирана от тринайсети век — има възможност да задоволи едно любопитство, което изпитваше спрямо самия себе си.

Доктор Лектър имаше основания да смята въз основа на разпокъсани стари семейни хроники, че е потомък на някой си Джулиано Бевизанге, страховита фигура от Тоскана през дванайсети век, а също така на Макиавели и Висконти. Това бе идеалното място, където можеше да проучи въпроса. Интересът му бе съвсем абстрактен и нямаше нищо общо с егото му. Доктор Лектър не се нуждае от конвенционални източници на самочувствие. Егото му, подобно на коефициента му на интелигентност и високо рационалния му ум, не може да се измери с конвенционални средства.

Всъщност сред психиатрите няма единно мнение по въпроса дали доктор Лектър може да бъде наречен „човек“. Колегите му психиатри, мнозина от които се страхуват от язвителното му перо в специализираните списания, отдавна го смятат за нещо съвсем друго. За удобство го наричат чудовище.

Чудовището седи в тъмната библиотека, умът му рисува цветове в черното пространство, в главата му витае средновековието. Размишлява за полицая.

Щраква електрически ключ, запалва се ниска лампа.

Сега виждаме доктор Лектър, седнал на дългата тясна маса от шестнайсети век в библиотеката „Капони“. Зад него има цяла стена с прегради, пълни с ръкописи, и големи, покрити с брезент рафтове отпреди осемстотин години. Пред него е струпана кореспонденцията на един министър на Венецианската република от четиринайсети век, притисната с отливка, правена от Микеланджело като етюд за рогатия му Мойсей, а пред мастилницата има преносим компютър, включен към Интернет и с възможност да търси информация чрез Миланския университет.