Томас Харис - Ханибал

Томазо закара Марго до къщата с колата на Кордел. Разбраха се да остави хондата на дългосрочен паркинг на международното летище „Дълес“ във Вашингтон. Марго му обеща да погребе останките на Пиеро и Карло колкото може по-добре.

Той чувстваше, че трябва да й каже нещо, и се съсредоточи да намери думите на английски.

— Синьорина, свинете, трябва знае, свинете помага на Dottore. Стои назад от него, обикаля го. Те убива брат мой, убива Карло, но стои назад от доктор Лектър. Мисли те него обожават. — Томазо се прекръсти. — Не трябва гони повече.

И през целия си дълъг живот в Сардиния Томазо щеше да го разказва по този начин. На шейсет години щеше да твърди, че доктор Лектър, с жената на ръце, е излязъл от обора, понесен от свинете.

След като колата изчезна по служебния път, Марго се загледа в осветения прозорец на Мейсън. Видя сянката на Кордел, която се движеше по стените, докато той се суетеше около брат й, докато включваше мониторите за дишането и пулса му.

Мушна дръжката на чука за подковаване отзад под колана си и пусна отгоре му задната част на якето си.

Когато Марго слезе от асансьора, Кордел излизаше от стаята на Мейсън с някакви възглавници.

— Кордел, направи му мартини.

— Не знам дали…

— Аз знам. Направи му мартини.

Кордел остави възглавниците на канапето и коленичи пред хладилника.

— Има ли някакъв сок там? — попита Марго и се приближи зад него. Стовари чука за подковаване с всичка сила върху основата на черепа му и чу пукване. Главата му се блъсна в хладилника, отскочи и Кордел падна назад, с втренчени към тавана очи. Едната му зеница се разширяваше, другата — не. Марго обърна главата му настрани и отново стовари чука. Слепоочието му хлътна с два сантиметра, от ушите му потече гъста кръв.

Марго не почувства каквото и да било.

Мейсън чу, че вратата на стаята му се отваря, и обърна натам окото си под защитното стъкло. Светлината беше слаба и беше задрямал за миг. Змиорката също спеше под камъка.

Едрото тяло на Марго изпълни рамката на вратата. Затвори я.

— Здрасти, Мейсън.

— Какво стана долу? Защо се забави толкова, мамка му?

— Всички долу са мъртви, Мейсън. — Марго застана до леглото му, откачи кабела на телефона и го хвърли на пода. — Пиеро, Карло, Джони Моли са мъртви. Доктор Лектър се измъкна и взе със себе си онази жена, Старлинг.

Мейсън изруга и между зъбите му се появи пяна.

— Изпратих Томазо да си върви у дома и му дадох парите.

— Какво? Ти, скапана кучко, слушай какво ще ти кажа! Ще разчистим боклука и ще започнем отначало. Имаме на разположение почивните дни. Не е нужно да се безпокоим за това, което видя Старлинг. След като Лектър я е взел, можем да я смятаме за труп.

Марго сви рамене.

— Мен не ме видя.

— Обади се във Вашингтон и докарай тук четири от онези копелета. Покажи им малкия багер… Кордел! Ела веднага! — просвири Мейсън в тръбите си. Марго ги бутна настрана и се наведе над него, за да може да вижда лицето му.

— Кордел няма да дойде, Мейсън. Кордел е мъртъв.

— Какво?

— Убих го в стаята за игри. А сега, Мейсън, ще ми дадеш това, което ми дължиш. — Свали страничната преграда на леглото, вдигна навитата сплетена коса и дръпна завивката от тялото му. Краката му вече не бяха по-големи от франзели. Ръката му — единственият крайник, който можеше да движи — заопипва телефона. Респираторът продължаваше да пухти в постоянния си ритъм.

Марго извади от джоба си неспермициден презерватив и го вдигна пред окото му, за да го види. От ръкава си извади електрическия остен.

— Помниш ли как плюеше на патката си за смазка? Може би ще успееш да отделиш малко слюнка? Не? Тогава аз?

Мейсън започна да крещи, когато респираторът му позволяваше — поредица магарешки ревове, но всичко свърши за половин минута, при това успешно.

— Ти си мъртва, Марго. — Прозвуча като „нарго“.

— О, Мейсън, всички ще умрем. Не знаеш ли? Тези тук обаче няма да умрат — рече тя и закрепи топлия контейнер под блузата си. — Движат се. Усукват се. Ще ти покажа как. Ще ти покажа как се усукват… Ще ти кажа и покажа.

Марго взе релефните гумени ръкавици за бъркане в аквариума.

— Мога да осиновя Джуди — обади се Мейсън. — Ще стане моя наследничка, бихме могли да направим попечителски фонд.

— Разбира се, че бихме могли — отвърна Марго и извади един шаран от страничния аквариум. Взе стол от къта за сядане и свали капака от големия аквариум. — Само че няма.

Наведе се и бръкна с големите си ръце във водата. Задържа шарана близо до дупката в камъка и когато змиорката се показа, я сграбчи зад главата със силната си длан, после я извади от аквариума и я вдигна над главата си. Беше дълга почти колкото нея, виеше се, празничната й кожа блестеше. Стисна я и с другата си ръка и когато се огъна, успя да я задържи, впила грапавите ръкавици в тялото й.