Томас Харис - Ханибал

Кордел почисти раната и й сложи лепенка, която му придаде странен вид.

Взе спринцовката.

— Жалко за пропуснатото облекчение — каза той. — Преди изгрев-слънце ще гледате на всичко това по друг начин. Знаете, че имам стимул да се отнеса с вас по другия начин. И ще ви накарам да почакате.

Взе ръжена от огъня.

— Сега ще ви закача където трябва — продължи Кордел. — Ако се съпротивлявате, ще ви изгоря. Усещането е това.

Докосна зачервения край на ръжена до гърдите на доктор Лектър и изгори зърното му. Наложи се да изгаси разрастващия се по ризата му огнен кръг.

Доктор Лектър не издаде никакъв звук.

Карло вкара повдигача в помещението на заден ход. Пиеро и Карло вдигнаха заедно масивния кръст, докато Томазо следеше какво става, готов да реагира с въздушната пушка. Завързаха кръста за предната част на повдигача, после стегнаха краката на доктор Лектър за вилките.

Кордел заби по една инфузионна игла с клапан за спиране в ръцете на доктор Лектър. Трябваше да се качи на бала сено, за да може да закачи бутилките с кръвна плазма високо в горната част на повдигача. После се отдръпна и огледа доволно работата си. Доктор Лектър представляваше странна гледка, разпнат, със системи за венозно преливане във всяка ръка, като пародия на нещо, но Кордел не можеше да си спомни какво точно. След това взе турникети с плъзгащ се възел и ги сложи над коленете му, като завърза краищата им с въже така, че да могат да се стегнат през оградата и доктор Лектър да не умре от загуба на кръв. Още беше рано да ги затегнат, защото Мейсън щеше да побеснее, ако разбереше, че крайниците му са изтръпнали.

Беше време да свалят Мейсън и да го сложат в микробуса. Машината, паркирана зад обора, беше изстинала. Сардинците бяха оставили обяда си вътре. Кордел изруга и изхвърли хладилната им чанта навън. Трябваше да почисти шибаното купе с прахосмукачка. И да го проветри, защото тъпите сардинци бяха пушили вътре, въпреки че им беше забранил. Бяха сложили запалката на мястото й, а захранващият кабел на монитора се люлееше над арматурното табло.

Преди да отвори вратата, Старлинг изгаси плафона в купето на мустанга и отвори багажника.

Ако доктор Лектър беше тук, ако успееше да го залови, може би щеше да се наложи да го закара до областния затвор в багажника, окован с белезниците за китката и глезена. Разполагаше с четири чифта белезници и достатъчно дълго въже, за да го овърже като прасе, за да не рита. По-добре да не мисли за физическата му сила.

Когато стъпи на чакъла, усети, че е замръзнал. Старата кола изпъшка, когато пружините се освободиха от теглото й.

— Не можеш да не се оплачеш, нали, старче? — промърмори тя на колата си под нос. Изведнъж си спомни как разговаряше с Хана, кобилата, която отведе през нощта, когато колеха агнетата. Не затвори вратата на колата докрай. Прибра ключовете в плътния джоб на панталоните си, за да не дрънчат.

Нощта беше ясна, имаше четвъртина луна и можеше да се движи под открито небе без фенерче. Опита края на пътя — чакълът беше неравен и нетрамбован. Щеше да е по-безшумно да ходи по средата, в отъпканите следи от гумите, с леко наклонена глава, вперила поглед напред, за да види накъде се вие пътят. Имаше чувството, че нагазва в меката тъмнина, чуваше хрущенето на чакъла под краката си, но не виждаше земята.

Трудният момент настъпи, когато вече не виждаше мустанга, но все още долавяше близостта му — не й се искаше да го изоставя.

Изведнъж се превърна в жена на трийсет и три, с разбита кариера, невъоръжена, сама нощем в гората. Виждаше себе си съвсем ясно, виждаше бръчиците около очите си. Отчаяно й се прииска да се върне при колата. Следващата й крачка беше колеблива, спря, чу дишането си.

Гаргата се обади отново, вятърът разклати оголените клони над главата й и тогава се разнесе писък, който раздра нощта. Беше толкова ужасен и отчаян, извиси се, притихна, завърши с молба за смърт, с такъв съкрушен глас, че я побиха тръпки. И отново писъкът.

Още щом го чу, Старлинг замръзна на място, а вторият я накара да продължи тичешком през тъмнината. Пистолетът все още беше в кобура. С едната си ръка държеше изгасеното фенерче, другата беше протегнала напред. Не, няма да го направиш, Мейсън. Няма. Бързо! Бързо! Установи, че може да следва отъпканата следа, ако се вслушва в стъпките си. След малко пътят сви покрай някаква ограда — яка ограда от метални тръби, висока два метра.

Долитаха ридания и молби, писъците се усилваха, а някъде пред Старлинг от другата страна на оградата нещо в храсталаците се раздвижи, превърна се в тропот, по-лек от конски, по-бърз. Дочу познато грухтене.