Томас Харис - Ханибал

— Buona sera, signori — поздрави Марго. — Приятелите ти са прави, Карло. Ако сега му направиш нещо, няма да има пари. А стигнахте толкова далече.

Карло не изпускаше от поглед лицето на доктор Лектър.

Марго извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер на осветената клавиатура и го подаде на Карло.

— Дръж — каза му. — Прочети какво пише.

На дисплея се бе изписало „Банка Стойбен“.

— Това е банката в Калиари, сеньор Деограчиас. Утре сутринта, когато това свърши, когато го накарате да плати за храбрия ви брат, ще набера този номер, ще кажа кода си на банкера и ще му наредя: „Предайте на сеньор Деограчиас остатъка от парите, които пазите за него.“ Банкерът ще потвърди по телефона. Утре вечер в самолета на път за вкъщи ще бъдете богати хора. Семейството на Матео също. Ако обаче доктор Лектър не види собствената си смърт, ако не може да види как прасетата идват, за да изядат лицето му, няма да получите нищо. Бъди мъж, Карло. Отиди да докараш прасетата. След половин час, когато започнат да гризат краката му, ще чуеш как пищи.

Карло отметна глава назад и пое дълбоко въздух.

— Piero, andiamo! Tu, Tomaso, rimanii.

Томазо седна на плетения стол до вратата.

— Всичко е под контрол, Мейсън — обади се Марго пред камерата.

— Искам да взема носа му с мен в стаята. Кажи на Карло — отвърна Мейсън. Екранът угасна. Излизането на Мейсън от стаята му беше свързано с големи усилия за него самия и за хората около него. Тръбите трябваше да се свържат с контейнерите на носилката му за пътуване, респираторът трябваше да се захрани с акумулаторите.

Марго погледна доктор Лектър.

Раненото му око се беше подуло и затворило под обгорелите белези в двата края на веждата.

Отвори здравото си око. Беше в състояние да запази на лицето си усещането за хладина от мраморния хълбок на Венера.

— Харесва ми ароматът на този крем, Марго. Прохладен, лимонов. Благодаря ти, че дойде.

— Точно това ми казахте първия ден, когато ме въведоха в кабинета ви. Тогава течеше първото предварително следствие на Мейсън.

— Това ли съм казал? — Току-що завърнал се от двореца на паметта си, където бе прегледал всичките си разговори с Марго, беше сигурен, че е така.

— Да. Аз плачех, страх ме беше да ви разкажа за Мейсън и мен. Страх ме беше и да седна. Вие обаче изобщо не ме поканихте да седна… Знаехте, че имам шевове, нали? Разхождахме се в градината. Помните ли какво ми казахте?

— Че вината ти за това, което се е случило…

— … не е по-голяма, отколкото ако бясно куче ме е ухапало по задника, това казахте. Тогава ме успокоихте, при следващите сеанси също, и ви бях благодарна известно време.

— Какво друго ти казах?

— Че сте много по-особен, отколкото аз някога мога да бъда — промълви тя. — Че няма нищо лошо в това да си странен.

— Ако опиташ, ще си спомниш всичко, което някога сме си говорили. Спомни си…

— Не ме молете сега. — Думите й се изплъзнаха, не искаше да го каже по този начин.

Доктор Лектър се раздвижи леко и въжетата проскърцаха.

Томазо стана и отиде да провери дали всичко е наред.

— Attenzione alia bocca, Signorina. Пазете се от устата.

Марго не знаеше дали Томазо има предвид устата на доктор Лектър или думите му.

— Марго, мина много време, откакто те лекувах, но искам да поговорим за заболяванията ти. Само за момент, насаме.

Насочи здравото си око към Томазо.

Марго се замисли за момент.

— Томазо, би ли ни оставил за малко?

— Не. Съжалявам, синьорина. Мога обаче да застана отвън и да оставя вратата отворена.

Томазо се качи с пушката на сеновала и продължи да наблюдава доктор Лектър оттам.

— Никога не бих те притеснявал с молби, Марго. Би ми било интересно да разбера защо правиш това. Ще ми кажеш ли? Може би си започнала да вземаш шоколада, както обича да се изразява Мейсън, след като си се борила с него толкова дълго? Не е нужно да се преструваме, че отмъщаваш за лицето му.

Тя му каза за Джуди, за това, че искат бебе. Отне й по-малко от три минути. Изненада се колко лесно можеха да се резюмират проблемите й.

Чу се далечен звук — цвърчене, после писък. Отвън край оградата, с която беше разделил отворения край на обора, Карло се занимаваше с магнетофона — готвеше се да извика дивите прасета от горското пасище с отчаяните писъци на жертви, отдавна умрели или откупени от роднини.

Ако доктор Лектър чу, не го показа с нищо.

— Марго, смяташ ли, че Мейсън просто ще ти даде това, което ти е обещал? Ти го молиш. Помогнаха ли ти молбите, когато те разкъсваше? Това е същото като да вземаш шоколада и да го оставяш да прави каквото си иска. Той обаче ще накара Джуди да изяде сиренето, а тя не е свикнала с това.