Джефри Арчър - Опасно наследство

— В коя посока? — попита тя веднага щом седнаха в колата.

— По пътя за Оксер — каза Адам, загледан в листчето, на което си беше записал маршрута така, както Лорънс му го бе продиктувал по телефона.

Линда потегли бавно, сякаш не беше сигурна в колата, но щом стигнаха до предградията, Адам й предложи да кара малко по-бързо.

— Нервно ми е — каза тя и сложи ръката си върху коляното му.

— И аз го забелязах — каза Адам и бързо кръстоса краката си. — Внимавай на завоя — добави той, когато забеляза пътния знак.

Линда зави наляво от главното шосе и продължи по един тесен път. Адам се оглеждаше непрекъснато за сградата, която му беше описал Лорънс. Видя я чак след около два километра.

— Отбий встрани — каза Адам — и изгаси светлините.

— Най-после — каза Линда с надежда, когато колата спря.

— Много ти благодаря — каза Адам, чиято ръка вече бе на дръжката на вратата.

— За какво рискувах живота си? — попита Линда.

— Не искам да закъснееш за банкета.

— Банкетът сигурно ще бъде толкова интересен, колкото и танците в клуба „Барнсли“ при младите консерватори.

— Майка ти ще се безпокои.

— Дъдли, толкова си сдържан.

— При нормални обстоятелства не бих се държал така, но ако останеш по-дълго, животът ти ще е в опасност — каза бавно Адам.

Линда пребледня.

— Ти се шегуваш!

— Де да можех — каза Адам. — Сега, когато сляза от колата, ще завиеш обратно и ще се върнеш в хотела. Не споменавай за този разговор никога и никому, особено на майка си.

— Обещавам — каза Линда, този път наистина доста нервно.

— Ти си прекрасно момиче — каза Адам, взе я в прегръдките си и я целуна дълго и нежно, което сигурно не й се беше случвало досега.

Адам слезе от колата и я наблюдава, докато зави и се отправи към Дижон.

Погледна часовника си. Оставаше още час и половина до срещата, а тогава вече щеше да е тъмно като в рог. Той изтича до запуснатото летище и започна да изучава внимателно порутените сгради покрай пътя. Всичко беше точно както Лорънс го бе описал. Приличаше на призрачен град и Адам бе сигурен, че там още няма никого, тъй като едва ли са имали време да изпълнят плана на Лорънс.

Огледа пистата и забеляза идеалното място, където можеше да се скрие и да изчака. Беше намислил два плана и още не знаеше кой ще му послужи.

Алан Банкс, капитан от авиацията, беше доволен, че нощта е лунна. Беше приземявал малкия самолет „Бийвър“ и при много по-лоши условия, когато пистата беше осветена колкото крайморския булевард на Блекпул.

Банкс огледа още веднъж терена и внимателно проучи двете писти. Летището беше неизползваемо от толкова време, че в никакъв наръчник не можеше да се намери подробният му план.

Капитан Банкс нарушаваше всички писани правила: той пилотираше самолет без маркировка и осведоми французите, че ще кацнат в Париж. Нямаше да му е лесно да обясни как така е кацнал около стотина километра по-далеч.

— По-лесно ще се приземя на пистата север-юг — каза Банкс на капитана от Военновъздушните сили, който седеше присвит отзад заедно с петимата си помощници. — Колко искате да се доближа до хангара? — Той посочи през прозореца.

— Стой на безопасно разстояние — поне на неколкостотин метра — дойде отговорът. — Не знам какво ни очаква.

Шестимата мъже от Военновъздушните сили продължиха да гледат напрегнато през страничните прозорци. Бяха ги инструктирали да вземат един англичанин на име Скот, който ще ги чака, и бързо да се измъкват.

Изглеждаше доста лесно, но едва ли щеше да е така. Иначе нямаше да ги извикат.

Пилотът зави на юг и наклони носа на самолета. Усмихна се при вида на изоставения „Спитфайър“, зарязан на ъгъла на пистата. Баща му беше летял на такива самолети през Втората световна война. Но този очевидно не бе успял да се добере до дома. Той се спусна внимателно и малкият самолет се приземи с няколко подскока. Не че пилотът беше неопитен, просто пистата беше доста изровена.

Капитан Банкс спря самолета на около двеста метра от хангара и го извъртя, така че да могат незабавно да излетят, ако се наложи. Натисна копчето и спря перката, а после изгаси светлините. Бръмченето намаля и сега приличаше повече на зловещ шепот. Бяха пристигнали четиридесет и три минути по-рано.

Адам се беше скрил в пилотската кабина на изоставения „Спитфайър“ и наблюдаваше подозрително новодошлите, които бяха на около четиристотин метра от него. Нямаше намерение да пробягва откритото разстояние до тях, тъй като луната все още светеше доста силно. Очите му не се отделяха от малкия самолет, на който нямаше отличителни знаци, и той търсеше нещо да му подскаже кои са новодошлите. Прецени, че след петнадесетина минути облаците пак ще закрият луната. След няколко минути Адам видя как шестима мъже слязоха от самолета и залегнаха на пистата. Всичките бяха облечени в бойни униформи на Британските военновъздушни сили, но това не беше достатъчно убедително за Адам, който още си спомняше Романов, облечен в шофьорска униформа. Шестимата войници не помръдваха. Адам също остана неподвижен, тъй като не беше сигурен на чия страна са те.