Джефри Арчър - Опасно наследство

Когато след един час Адам се върна в хотел „Франтел“, едва ли някой от малкото гости на хотела би разпознал в него мъжа, който се бе появил там следобед. Беше облечен в нова риза, панталони и вратовръзка и двуреден блейзър, който сигурно щеше да дойде на мода във Великобритания чак след година. Беше хвърлил дори и шлифера, защото иконата идеално влизаше в джоба на блейзъра. Предполагаше, че в магазина са обменили пътническите му чекове по много нисък курс, но умът му през последния час беше зает с други неща.

Той нае единична стая на името на Дъдли Хулм и след няколко минути взе асансьора до третия етаж.

Лорънс вдигна слушалката още преди второто позвъняване.

— Аз съм — каза Адам.

— Къде си? — бяха първите думи на Лорънс.

— Аз ще задавам въпросите — каза Адам.

— Разбирам как се чувстваш — каза Лорънс, — но…

— Никакво „но“. Трябва вече да си разбрал, че някой от така наречения твой екип има пряка връзка с руснаците, тъй като пред хотела в Женева ме чакаха убиецът и приятелите му, а не твоите хора.

— Да, вече знаем — каза Лорънс.

— Знаете? — възкликна Адам. — Кои сте вие, дето знаете? Защото аз вече не знам кой е на моя страна.

— Нали не мислиш, че…

— Ако ти се случи да убият приятелката ти, да си преследван из Европа от професионални убийци, да стрелят по теб и…

— Да стрелят по теб? — каза Лорънс.

— Да, твоят приятел днес стреля по мен и ме улучи в рамото. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да си разменим местата и аз няма да се целя в рамото.

— Няма да има следващ път — каза Лорънс. — Ще те измъкнем безопасно, само ми кажи къде си.

Адам си спомни думите на Робин „Внимавай колко му казваш“ и се въздържа да каже на Лорънс къде се намира.

— За бога, Адам, ти си съвсем сам; на кого другиго ще се довериш, ако не на мен? Приемам, че всичко изглежда сякаш сме те предали, но това няма да се случи отново.

След дълго мълчание Адам каза:

— В Дижон съм.

— Защо в Дижон?

— Защото единственият човек, който ме взе, пътуваше за конференция в Дижон.

Лорънс не можа да сдържи усмивката си.

— Дай ми номера си и ще ти звънна пак до един час.

— Не — каза Адам. — Аз ще ти се обадя след час.

— Адам, трябва да ми имаш доверие.

— Сега вече знам какво търсите и не мога да си позволя да се доверявам на никого.

Адам затвори телефона и се втренчи в иконата, която лежеше разтворена на леглото. Подписите на някои си Стукъл и Сюърд не го безпокояха. Но датата — 20 юни 1966 — му звучеше като смъртна присъда.

— Лека нощ, господине — каза портиерът на високопоставения държавен служител, който си тръгваше. — Пак последен си отивате — добави той със съчувствие.

Портиерът бе удостоен с леко вдигане на сгънатия чадър. Наистина още една дълга нощ, но поне се бяха свързали отново със Скот. Беше започнал да изпитва уважение към този човек. И все пак му беше нужно по-пълно обяснение за това как са го изпуснали в Женева. Докладът на Лорънс Пембъртън пред отдела днес следобед не беше достатъчен.

Той се отправи с бързи крачки към Олд Кент Роуд. Черното му палто и панталоните в тънко райе биеха на очи. Той нервно потупваше с чадъра, преди да махне минаващото такси.

— Книжарница „Дилонс“, улица „Мейлът“ — каза той на шофьора, още преди да седне на задната седалка.

Вече беше седем и тридесет, но все пак нямаше да закъснее много, тъй че няколко минути в повече нямаха никакво значение. Пембъртън се беше съгласил да остане в канцеларията му, докато се изясни всичко, и той беше сигурен, че този път няма да има пропуски. Позволи си да се усмихне кисело при мисълта как всички бяха приели плана му. От него имаше двойна изгода, тъй като осигуряваше достатъчно време за най-добрите им сътрудници, докато Скот е отстранен някъде в изоставено скривалище. Надяваше се, че за последен път очакват от него оригинално предложение.

— Осем шилинга, господине — каза шофьорът на таксито, когато спря пред „Дилонс“.

Той му подаде парите и добави бакшиш от шест пенса. Остана вгледан във витрината на университетската книжарница, като наблюдаваше отражението на таксито. Веднага щом то зави на ъгъла на улица „Гауър“ мъжът тръгна. След малко стигна до една странична улица и сви по нея. Тя се казваше „Риджмаунт гардънс“ и едва ли бе добре позната дори и на таксиметровите шофьори в Лондон. Само след няколко метра той слезе по едни каменни стъпала и се озова пред вратата на апартамент в сутерена. Пъхна секретния ключ в бравата на външната врата, превъртя го бързо и влезе.