Джефри Арчър - Опасно наследство

— Безопасен ли е? — попита само той.

— Няма проблеми. Момче от най-висока класа, току-що завършило елитно училище. Просто иска сам да си изкара малко пари.

— Чудесно — каза членът и отпи от уискито.

Съдържателят отиде до грамофона. Членът го видя да приказва с младия мъж. Момчето глътна питието си, поколеба се за миг и после се промъкна между хората и седна на празната табуретка.

— Казвам се Пиърс — каза младият мъж.

— А аз Джереми — каза членът.

— Нежно име — каза Пиърс. — Винаги съм харесвал името Джереми.

— Ще пиете ли нещо?

— Едно сухо мартини, моля — каза Пиърс.

Членът поръча едно сухо мартини и още едно малцово уиски. Сервитьорът бързо се отдалечи.

— Не съм те виждал преди.

— Не, за втори път ми е — каза Пиърс. — Преди работех в Сохо, но напоследък стана доста опасно — никога не знаеш с какъв можеш да се забъркаш.

Питиетата пристигнаха и членът отпи една глътка.

— Искаш ли да танцуваме? — попита Пиърс.

— Спешно е — каза гласът. — Включен ли е касетофонът?

— Слушам.

— Антарктик е в Дижон и е открил какво има вътре в иконата.

— Каза ли им нещо?

— Не, само каза на Пембъртън, че притежава собственост, която е толкова ценна, че каквато и сума да се предложи, не би била достатъчна за откупуването й.

— Наистина — каза гласът.

— Британците смятат, че ключовата дума е „собственост“.

— Грешат — казаха от другия край. — Думата е „придобивка“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото руският посланик във Вашингтон е поискал среща с държавния секретар на 20 юни и ще носи със себе си ордер за седемстотин и двадесет милиона долара в злато.

— И къде ни води всичко това?

— Към Дижон, за да сме сигурни, че ще пипнем иконата преди британците или руснаците. Руснаците, без съмнение, са сигурни, че скоро ще я притежават, затова мога да се обзаложа, че вече са на път за Дижон.

— Не забравяй на чия страна си.

— Да, сър. Но какво ще правим с Антарктик, ако успеем да вземем иконата?

— Трябва ни само иконата. Щом я вземем, Антарктик става излишен.

Адам погледна часовника си: беше малко след седем. Време беше да тръгва, защото беше решил да не изпълнява съвсем точно указанията на Лорънс. Възнамеряваше той да ги чака, а не както беше планирал Лорънс. Заключи спалнята и се върна на рецепцията, където плати за стаята и за телефонните разговори.

— Благодаря — каза той на администраторката и се обърна да излиза.

— Дъдли.

Адам замръзна на мястото си.

— Дъдли — пак извика силно някой. — Едва те познах. Промени ли намеренията си?

Някой го потупа по рамото. „Добре поне, че не е лявото рамо“ — помисли си той, докато гледаше отвисоко към Джим Хардкасъл.

— Не — каза Адам. Искаше му се да може да лъже като бащата на Робин. — Мисля, че ме забелязаха в града, и затова трябваше да сменя дрехите си и да не се набивам на очи за няколко часа.

— Тогава защо не дойдеш на банкета? — каза Джим. — Никой няма да те види там.

— Бих дошъл с удоволствие — каза Адам, — но не мога да си позволя да губя повече време.

— С нещо да помогна? — заговорнически попита Джим.

— Не, трябва да стигна до… След по-малко от час имам среща извън града.

— Бих те закарал дотам — каза Джим. — Знаеш, че ще направя всичко за армията, но довечера съм затруднен.

— Не си го слагай на сърцето, Джим. Ще се оправя.

— Аз мога да го закарам, татко — каза Линда, която се беше приближила и беше чула всичко.

И двамата се обърнаха към Линда. Тя носеше плътно прилепнала черна рокля от креп, която започваше от доста ниско и свършваше доста високо. Току-що измитата й коса падаше по раменете й. Гледаше баща си с надежда.

— Току-що взе книжка, детето ми. Не се излагай.

— Винаги се отнасяш с мен като с дете, когато има нещо важно — отговори му тя нацупено.

Джим се поколеба.

— Колко километра има до мястото на срещата?

— Около пет-шест — каза Адам. — Ще се оправя. Лесно мога да взема такси.

— Момичето е право — каза Джим, извади ключовете на колата от джоба си, обърна се към нея и добави: — Ще те убия, ако кажеш някога за това на майка си. — После стисна ръката на Адам и я разтърси силно.

— Ще се оправя и…

— Не искам и да чуя, момче. Не забравяй, че сме на една и съща страна. Желая ти успех.

— Благодаря, сър — каза Адам неохотно.

Джим се усмихна щастливо.

— По-добре е да тръгваш, момичето ми, докато не се е появила майка ти.

Линда сияеше от щастие, докато водеше Адам за ръка паркинга.