Джефри Арчър - Опасно наследство

Шестимата залегнали мъже също мразеха луната и дори повече от нея — откритото пространство. Капитанът погледна часовника си — бяха изминали тридесет и шест минути. Той вдигна ръка и те запълзяха към хангара — Пембъртън им беше казал, че Скот ще чака там. Пълзенето продължи двадесетина минути и те бяха почти убедени, че Пембъртън неоснователно ги е предупредил за възможността врагът да ги чака скрит.

Най-после облаците забулиха луната и цялото летище потъна в мрак. Капитанът бързо погледна часовника си. До срещата оставаха пет минути. Той първи стигна до вратата на хангара и я натисна с длан да я отвори. Вмъкна се през отвора. Куршумът го улучи в челото, преди да успее да вдигне пушката си.

— Напред, момчета — извика заместникът и останалите четирима бързо скочиха и започнаха да стрелят, като същевременно тичешком търсеха прикритието на сградата.

Веднага щом чу типичния шотландски акцент, Адам изскочи от кабината, хукна през пистата към малкия самолет, чиито витла вече се завъртяха и скочи на крилото от страната на изненадания пилот.

— Аз съм Адам Скот — мъжът, когото трябва да вземете — извика той.

— Аз съм капитан Алан Банкс, приятелю — каза пилотът и му подаде ръка.

„Само един британски офицер може да се ръкува при подобни обстоятелства“ — помисли си с облекчение Адам, въпреки че още беше изплашен.

Двамата се обърнаха към престрелката.

— Трябва да тръгваме — каза пилотът. — Длъжен съм да ви заведа в Англия цял и невредим.

— Нека първо да видим дали някой от вашите хора няма да успее да се добере обратно до самолета.

— Съжалявам, колега. Заповядано ми е да те измъкна. На тях им е наредено да се грижат за себе си.

— Да им дадем поне още една минута — каза Адам.

Изчакаха, докато перките на самолета започнаха да се въртят с пълна скорост.

Изведнъж стрелбата спря и стана така тихо, че Адам чуваше ударите на сърцето си.

— Трябва да излитаме — каза пилотът.

— Знам — отговори Адам. — Но си отваряй очите. Искам да узная още едно нещо.

Многобройните нощни походи му помогнаха да види тичащия към тях мъж много преди пилота.

— Тръгвай! — каза Адам.

— Какво?

— Тръгвай!

Пилотът бутна напред ръчката за управление и самолетът бавно потегли по неравната писта. Тъмната фигура не спря. Започна да ги обстрелва с дълги откоси. Пилотът се обърна. Видя един висок мъж, чиято руса коса блестеше на лунната светлина.

— По-бързо, по-бързо — каза Адам.

— Дал съм пълна газ — каза пилотът.

Стрелбата започна отново, но този път куршумите се забиваха в корпуса. При третия откос самолетът вече се движеше по-бързо от нападателя и Адам извика от радост, когато се отделиха от земята.

Погледна назад и видя, че Романов се е обърнал и стреля срещу някакъв цивилен.

— Не могат да ни ударят, освен ако нямат базука — каза капитан Банкс.

— Цар си — каза му Адам и се обърна към него.

— Като си помисля само, че жена ми искаше да ходим на театър тази вечер — каза през смях пилотът.

— Какво щяхте да гледате? — попита Адам.

— „Моята прекрасна лейди“.

— Не е ли време да се прибираме? — попита Пиърс и вдигна ръката си от крака на члена.

— Добра идея — каза той. — Само да уредя сметката.

— Ще си взема палтото и шалчето — каза Пиърс. — Ще те чакам след няколко минути.

— Чудесно — каза той.

После улови погледа на съдържателя и му направи знак с ръка. „Сметката“ се появи както обикновено — на лист хартия беше написана само една цифра. Естествено, сумата беше абсолютно изнудване и както винаги мъжът плати, без да коментира на тръгване. Благодари на съдържателя и изкачи прашните скърцащи стълби, които го изведоха на тротоара при компаньона му. Мъжът махна на едно такси и докато Пиърс се качваше отзад, каза на шофьора да кара към книжарница „Дилонс“.

— Не тук — каза той рязко, тъй като новият му приятел беше започнал да опипва с ръка крака му.

— Не мога да чакам — каза Пиърс. — Отдавна трябваше да съм в леглото.

— Отдавна трябваше да съм в леглото — повтори неволно мъжът и погледна часовника си. Жребият беше хвърлен. Те сигурно вече са стигнали: и сигурно този път са хванали Скот, и което е по-важно…

— Четири шилинга — каза шофьорът, като вдигна стъклото.

Мъжът му подаде пет шилинга и не изчака за рестото.

— Зад ъгъла — каза той и поведе Пиърс покрай книжарницата и после в малката пряка.

Слязоха бавно по каменните стълби, Пиърс го изчака да отключи и да запали лампите и чак после влезе.