Джефри Арчър - Опасно наследство

Предполагаше, че има цял час, докато се наложи французи, британци и американци да дадат задоволително обяснение за труповете по изоставеното летище. Мислите на Романов се върнаха към Валчек. Другарят му беше започнал да стене.

— Да се отбием в гората — молеше той. — Не ми остава още дълго.

— Дръж се, другарю, дръж се — повтаряше Романов. — Не сме много далеч от Скот. Помисли за Родината.

— По дяволите Родината — каза Валчек. — Искам просто да умра спокойно.

Романов отново го погледна и осъзна, че само след минути ще е мъртъв. Въпреки усилията на Валчек, кръвта течеше по пода като от развален кран.

Романов забеляза пролука напред между дърветата. Включи дългите светлини и зави по някакъв черен път. Продължи по него, докато храсталаците се сгъстиха. Изключи фаровете и заобиколи колата, за да отвори вратата.

Валчек успя да направи само две-три стъпки и се свлече на земята, като все още придържаше вътрешностите си.

Романов се наведе и му помогна да се облегне на дънера на едно дърво.

— Остави ме да умра, другарю майор. Не си губи повече времето с мен.

Романов се намръщи.

— Как искаш да умреш, другарю? — попита той. — Бавно и мъчително или бързо и безболезнено?

— Остави ме, другарю. Искам да умра бавно, а ти тръгни след Скот, докато е още наблизо.

— Но ако американците те открият, могат да те принудят да говориш.

— Ти знаеш по-добре, другарю.

Романов прие укора, надигна се и като размисли за секунди, се втурна обратно към колата.

Валчек започна да се моли някой да го открие, след като този негодник замине. Той поначало не желаеше тази задача, но Заборски искаше някой да наблюдава Романов отблизо, а на Заборски не можеше да се противоречи.

Валчек нямаше да проговори, но му се живееше.

Куршумът от деветмилиметровия „Макаров“ мина право през черепа му и отнесе част от главата му. Валчек се свлече на земята, няколко секунди тялото му се гърчеше в спазми, които накрая преминаха в конвулсивно потрепване, докато изпразваше червата си на кафявата земя.

Романов стоя над него, докато се увери, че е мъртъв. Валчек навярно не би проговорил, но сега не беше време да поема ненужни рискове.

Той се събуди на другата сутрин с добре познатото чувство на вина. Още веднъж се закле да е за последен път.

Действителността винаги бе по-различна от очакванията и разкаянието не го напускаше часове наред.

Разноските по допълнително наетия апартамент, таксата и сметките в клуба бяха твърде високи. Но винаги се връщаше — както сьомгата намира брега по време на разплодния период.

Пиърс се събуди и през следващите двадесет минути го накара да забрави угризенията си. Последва томителна тишина, а после по-възрастният мъж се измъкна от леглото, извади десет лири от портфейла си, остави ги на тоалетката и отиде да се изкъпе. Предполагаше, че като се върне, момчето ще си е заминало заедно с парите.

Накисна се във ваната и се замисли за Скот. Знаеше, че ще се чувства виновен за смъртта му. Тази смърт, както и много други преди това, се дължаха на една случка преди много години. Тогава той беше попаднал на един поляк, за когото мислеше, че е безопасен. Беше толкова отдавна, че дори не си спомняше и името му.

Но Ментор нямаше как да забрави името на младия аристократичен офицер от КГБ, който седеше на ръба на леглото им, като се събудиха на другата сутрин. Не можеше да забрави също с какво презрение ги гледаше и двамата.

Адам лежеше по корем на дъното на празната лодка. Главата му беше обърната настрани и той напрегнато се ослушваше за непознати звуци.

Лодкарят стоеше зад кормилото и за втори път броеше тристате швейцарски франка. За цял месец не можеше да изкара толкова. Жена му се надигаше на пръсти и гледаше щастливо банкнотите през рамото му.

Лодката се движеше равномерно надолу по канала и скоро Адам не виждаше вече разбития самолет.

Изведнъж някъде далеч отекна нещо подобно на изстрел от пушка. Жената се сви долу на палубата като изплашен плъх. Лодката продължаваше да пори бавно водата надолу. Адам нетърпеливо се ослушваше за други необичайни шумове, но се чуваше само лекият плясък на водата по корпуса на лодката. Облаците отминаха и луната бавно освети двата бряга. Адам наблюдаваше пътеката покрай канала и му стана пределно ясно, че не се движат много бързо. Ако тичаше, щеше да стане по-бързо. Но дори и да му струваше всичките пари, които му бяха останали, щеше да е благодарен, че се измъква. Отново се сниши и се сви на носа на лодката. Докосна иконата — откакто беше открил какво има в нея, доста често го правеше, почти инстинктивно. Не помръдна през следващия половин час, въпреки че се съмняваше дали лодката е изминала повече от осем километра.