Джефри Арчър - Опасно наследство

— О, колко е уютно! — възкликна той. — Наистина е много уютно.

Капитан Алан Банкс гледаше надолу. Самолетът бавно се издигаше.

— А сега накъде? — попита Адам, най-сетне спокоен.

— Надявах се да е Англия, но се боя, че отговорът е друг — докъдето стигнем.

— Какво искаш да кажеш? — стресна се Адам.

— Виж индикатора за горивото — каза Алан Банкс и сложи показалеца си върху малката бяла стрелка, която беше между четвъртината и нулата. — Ако куршумите не бяха улучили резервоара, бензинът щеше да ни стигне до Нортхолт в Мидълсекс.

Малката бяла стрелка бързо се накланяше към червеното поле и след няколко секунди лявата перка престана да се върти.

— Ще кацна някъде в полето. Не мога да рискувам повече така, защото наблизо няма други летища. Слава богу, че поне нощта е ясна.

Самолетът започна бързо да слиза надолу.

— Ще се опитам да кацна ей на онази нива — каза капитанът и доволно посочи обширното равно поле западно от тях. После извика: — Дръж се здраво!

Самолетът се люшкаше почти неуправляем. Колкото по-ниско летяха, толкова по-малки изглеждаха предишните обширни равни пространства.

Адам инстинктивно хвана страничните дръжки на седалката и стисна зъби.

— Отпусни се — каза пилотът. — Самолетите „Бийвър“ са се приземявали и на много по-неподходящи места… — Колелата докоснаха кафявата земя. — По дяволите, каква кал! Не бях предвидил това — изпсува Банкс.

Колелата потънаха в меката почва и самолетът неочаквано заби нос.

Минаха няколко секунди и чак тогава Адам осъзна, че е жив, но е обърнат с главата надолу, а коланът го държи.

— Какво да направя сега? — попита той, но никой не му отговори.

Адам събра сили и започна да се тръска напред-назад, докато успя да се опре с ръка в стената и да стисне с крака лоста за управление. После успя да разкопчае колана и тупна върху покрива на самолета.

Надигна се и с облекчение откри, че няма нищо счупено. Бързо се огледа, но от пилота нямаше следа. Измъкна се от самолета и стъпи на земята. Загуби доста време, докато открие Алан Банкс на около тридесетина метра пред самолета. Пилотът лежеше по гръб неподвижно.

— Добре ли си? — попита той, преди Адам да му зададе същия въпрос.

— Добре съм, а ти?

— Окей. Сигурно съм изхвръкнал от самолета. Съжалявам за приземяването, приятелю. Трябва да призная, че не беше на ниво. Някой път пак ще опитаме.

Адам избухна в смях, а пилотът бавно се надигна и седна.

— Какво ще правим сега? — попита Банкс.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да — каза Алан и внимателно се изправи. — По дяволите! Май че само глезенът ми не е в ред, но съм сигурен, че ще ми пречи да вървя бързо. По-добре тръгвай без мен. Ония с пушките са само на тридесетина минути зад нас.

— А ти какво ще правиш?

— През Втората световна война баща ми кацна на същите такива проклети ливади, но все пак успя да се добере до Англия, без да го хванат немците. Ще съм ти длъжник, Адам, защото ако успея да се върна, ще му затворя устата веднъж завинаги. Между другото, кои всъщност ни преследват?

— Руснаците — каза Адам, който вече се чудеше дали няма и други врагове по петите си.

— Руснаците — не би могло и да бъде по-добре. Ако бяха други, татко не би признал успеха ми.

Адам се усмихна, защото си помисли за своя собствен баща. Беше сигурен, че той много би харесал Алан Банкс. Инстинктивно напипа иконата и се успокои, че си е на мястото. Думите на пилота затвърдиха още повече намеренията му да се върне в Англия.

— Накъде? — попита Адам.

— Аз ще се отправя на изток, а за теб е по-добре да тръгнеш на запад, приятелю. Радвам се, че се запознахме — каза той и тръгна, като накуцваше.

— Не съм сигурен колко още мога да издържа, другарю майор.

— Опитай да се стегнеш, Валчек. Трябва да опиташ. Не можем да губим време да спираме — каза Романов. — Знам, че онзи самолет не е много далеч. Видях го да пада.

— Вярвам ти, другарю, но по-добре да умра спокойно до пътя, отколкото да агонизирам в колата.

Романов погледна колегата си, който беше прострелян в корема. Ръцете на Валчек бяха целите в кръв, ризата и панталоните му бяха прогизнали, той се опитваше отчаяно да запази самообладание. Притискаше стомаха си, като дете, когато му се повръща. Шофьорът също беше прострелян, но в гърба — докато се опитваше да избяга. Ако не беше издъхнал веднага, Романов сам би застрелял този негодник. Но с Валчек беше друго. Смелостта му беше безспорна. Той първо се беше заел със залегналите британци, а после с американците, които налетяха като вихрушка. Благодарение на Ментор Романов знаеше, че е пристигнал първи. Но сега трябваше да предупреди бързо агента, че някой информира и американците. Все пак Романов изпита задоволство при мисълта как измами американците и обърна стрелбата им срещу британците, докато той и Валчек изчакваха да ги довършат. Последен остана жив един американец, който непрекъснато стреляше по Валчек, докато се измъкваха.