Джефри Арчър - Опасно наследство

През следващите двадесет минути проведе един международен и един градски разговор и после се изкъпа. След по-малко от час пак се появи на улицата, облечен във всекидневен кафяв костюм, розова риза на цветя без вратовръзка и кафяви спортни обувки. Беше променил прическата си. Върна се пеш до книжарницата „Дилонс“ и пак взе такси.

— Британският музей — каза той на шофьора, като се качи отзад. Погледна часовника си — беше почти осем и десет. Скот вече трябваше да е инструктиран, но и другите вече бяха на път за Дижон — планът му позволяваше закъснение от два часа.

Таксито спря пред Британския музей. Той плати и се изкачи по дванадесетте стъпала към музея, като се възхищаваше на византийската архитектура. Всяка седмица правеше това, а после се връщаше и вземаше друго такси.

— Болница „Мидълсекс“, моля — каза той.

Таксито обърна и се отправи на запад.

Горкият Скот. Ако не беше отворил онзи плик, иконата щеше да е в ръцете на законния си притежател.

— Да ви закарам ли до входа? — попита шофьорът.

— Да, моля.

Малко по-късно той се разхождаше из болницата, прегледа таблото на стената, сякаш че търсеше точно определено отделение, и после пак излезе на улицата. От болницата „Мидълсекс“ винаги успяваше с равномерно темпо да стигне за около три минути до една сграда на улица „Чарлот“. Спря и натисна бутона на малкия домофон.

— Член ли сте? — запита подозрително някой.

— Да.

Точно на часа Адам се обади по телефона и изслуша внимателно всичко, което му каза Лорънс.

— Ще рискувам още веднъж — каза Адам, — но ако този път Романов пак се появи, ще му връча лично иконата, а заедно с нея и собствеността, която е толкова ценна, че американците не биха могли да я откупят обратно на никаква цена.

Адам затвори телефона и Лорънс заедно със сър Морис много пъти връщаха и прослушваха записания разговор.

— Мисля, че ключовата дума е „собственост“ — каза сър Морис.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Но каква е тази собственост, която може да е толкова ценна както за руснаците, така и за американците?

Сър Морис бавно започна да върти глобуса, поставен на края на бюрото му.

— Какво означава този шум? — попита Романов. — Нали не сме останали пак без бензин?

— Не, сър — каза шофьорът. — Това е новото приспособление, монтирано във всички коли от посолствата. Този звук означава, че ме проверяват и трябва да се обадя.

— Завий обратно и се върни на бензиностанцията, покрай която минахме преди няколко километра — каза бавно Романов.

Романов нетърпеливо потупваше по таблото на колата в очакване на хоризонта да се появи бензиностанцията. Слънцето залязваше бързо и той се страхуваше, че след час вече ще бъде тъмно. Бяха отминали Дижон още преди около двадесет километра и нито той, нито Валчек бяха видели жълт ситроен в която и да е посока.

— Зареди, докато се обадя в Женева — каза Романов веднага щом видя бензиностанцията. Изтича до телефонната кабина, а Валчек продължи да наблюдава зорко минаващите коли.

— Отговарям на сигнала ви — каза Романов, когато го свързаха с така наречения втори секретар.

— Ментор пак се обади — каза вторият секретар. — На колко километра сте от Дижон?

Членът вървеше внимателно из една осветена стая, докато не попадна на една свободна маса, подпряна до колона в ъгъла. Седна на малката кожена табуретка. Започна да се оглежда. Нетърпеливо, както винаги, когато очакваше да му донесат обичайното малцово уиски с лед. Оставиха питието на масата и той отпи, като междувременно се опитваше да открие дали има някое ново лице в тъмната стая. Не беше много лесно, тъй като не си беше сложил очилата. Накрая очите му привикнаха към слабата светлина на дългата червена флуоресцентна лампа над бара.

Видя само добре познатите лица, които го гледаха с надежда; но той се нуждаеше от нещо ново.

Собственикът забеляза, че редовният посетител е останал сам, и седна срещу него на другата малка табуретка. Членът не можеше да си наложи да погледне мъжа в очите.

— Има един, който много иска да се запознае с вас — прошепна собственикът.

— Кой точно? — попита той, като вдигна поглед и отново огледа хората на бара.

— Онзи, дето се е навел над грамофона автомат в ъгъла. Високият, елегантен мъж. Освен това е млад — добави съдържателят.

Посетителят погледна към грамофона. Непознатият се усмихна приветливо и той нервно му върна усмивката.

— Прав ли съм? — попита съдържателят.