Джефри Арчър - Опасно наследство

— Впечатляващо наистина.

— Да, така е, но все пак повечето от износа ни остава размазан по чиниите — каза Джим през смях.

Адам също се засмя, но почувства, че госпожа Хардкасъл и Линда май вече са чували тази шега.

— Имам нещо на ум, Дъдли, и съм сигурен, че жената ще се съгласи с мен — за нас ще е много приятно, ако можеш довечера да бъдеш заедно с нас на президентската маса. Разбира се, като мой гост.

Госпожа Хардкасъл кимна. Линда също изглеждаше ентусиазирана от тази възможност.

— С най-голямо удоволствие — каза Адам. — Но се страхувам, че командирът ми няма да е много доволен като разбере, че на път за Англия съм спрял, за да участвам във вашето тържество. Надявам се, че ме разбирате.

— Ако е същият като моят командир едно време, разбира се — каза Джим. — Все пак, ако някога имаш път за Хал, обади ни се.

Той извади от джобчето на сакото си една визитна картичка и я подаде през рамо на Адам.

Адам разгледа изпъкналите букви, позасмя се на съкращението МФПГ, но не се обади.

— На кое място в Дижон искаш да те свалим, Дъдли? — попита Джим, когато навлязоха в предградията.

— Близо до центъра, където ви е удобно — отговори Адам.

— Тогава ми кажи, когато искаш да слезеш — каза Джим. — Разбира се, аз винаги съм твърдял, че ядене без горчица…

— Можеш ли да ме оставиш на следващия ъгъл? — каза изведнъж Адам.

— О! — възкликна Джим, огорчен, че трябва да се раздели с такъв добър слушател и неохотно спря колата до бордюра.

На слизане Адам целуна Линда по бузата. После се ръкува с господин и госпожа Хардкасъл.

— Радвам се, че се запознахме — каза Джим. — Ако промениш намеренията си, ще ни намериш в хотел… Това на рамото ти да не е кръв, момче?

— Само драскотина от едно падане — нищо обезпокоително. Не искам американците да си помислят, че са по-добри от мен.

— Не, не, разбира се, че не — каза Джим. — Е, желая ти успех!

Колата потегли и Адам изчака на тротоара да се отдалечат. Усмихна се и им махна с ръка, а после се обърна и тръгна бързо по една странична улица, като се оглеждаше да открие търговски квартал. След минути беше в центъра на града и с облекчение видя, че магазините все още са отворени. Започна да оглежда улицата в двете посоки, търсеше зеления кръст, указващ аптека. След петдесетина метра забеляза една, влезе неуверено и започна да разглежда рафтовете.

В ъгъла на магазина, с гръб към входа, стоеше висок мъж с къса руса коса, облечен в дълго кожено палто. Адам замръзна. После мъжът се обърна — той намръщено разглеждаше таблетките, които се канеше да купува, и потъркваше гъстия си мустак.

Адам отиде до ъгъла.

— Извинете, говорите ли английски? — попита той аптекаря възможно най-спокойно.

— Все ще се разберем — отвърна аптекарят.

— Трябват ми йод, памук, бинт и широк анкерпласт. Паднах и контузих рамото си на една скала — обясни Адам.

Аптекарят бързо донесе поръчаните неща, без да проявява голям интерес.

— Това са нещата, които искахте, въпреки че търговските им наименования са различни — обясни аптекарят. — Всичко струва двадесет и три франка.

— Може ли да платя в швейцарски?

— Разбира се.

— Има ли някъде наблизо хотел? — попита Адам.

— Зад следващия ъгъл, на отсрещната страна на площада.

Адам му благодари, подаде швейцарските банкноти и излезе от аптеката. Започна да търси хотела. Хотел „Франтел“ се оказа наистина доста наблизо. Той пресече площада, качи се по стълбите и влезе вътре. Няколко души чакаха на рецепцията да се регистрират. Адам прехвърли шлифера си през рамо, така че кървавото петно да не се вижда, и мина покрай чакащите, като следеше знаците на стената. Закрачи уверено към фоайето, сякаш че е отседнал в този хотел поне от няколко дни. Слезе надолу по едни стълби и се озова пред три знака. Първият представляваше силует на мъж, на втората врата стоеше стилизирана фигура на жена, а на третата знакът представляваше инвалидна количка.

Той неуверено отвори третата врата и с изненада откри, че зад нея се намира доста голямо квадратно помещение, на чиято отсрещна стена се виждаше тоалетна чиния. Адам се заключи отвътре и остави шлифера си да се свлече на пода.

Изчака няколко минути и бавно се разсъблече до кръста. После напълни мивката с топла вода. Сега благославяше досадните занятия за оказване на първа помощ, през които трябваше да мине всеки офицер — не вярваше, че някога ще му послужат. След двадесет минути болката вече беше утихнала и дори му стана добре. Той вдигна шлифера си с дясната ръка и се опита пак да го прехвърли през рамото си. Иконата изпадна от джоба и тупна на керамичния под. Звукът, който се чу при падането й, накара Адам да помисли, че се е счупила на две. Той бързо погледна надолу, после коленичи. Иконата се беше разтворила като книга.