Джефри Арчър - Опасно наследство

Тъкмо реши, че е дошло време да се махне от шосето, когато един жълт ситроен го отмина, но след няколко метра отби встрани и спря. Жената на предната седалка смъкна страничното стъкло.

— За… къде… пътувате? — попита Адам. Произнасяше всяка дума внимателно и бавно.

Шофьорът се наведе, огледа го внимателно и каза с подчертан йоркширски акцент:

— Пътуваме за Дижон. Устройва ли те, момко?

— Да, моля — каза Адам, успокоен, че мръсните му дрехи не са ги отблъснали.

— Тогава скачай отзад при дъщерята.

Адам се подчини. Ситроенът потегли и той се обърна да погледне през задното стъкло; зарадва се, че пътят зад тях е празен.

— Аз съм Джим Хардкасъл — каза мъжът и превключи на трета.

Беше човек с широка, сърдечна усмивка, сякаш залепена на топчестото му червендалесто лице. Тъмната му червеникавокафява коса беше сресана назад и пригладена с брилянтин. Носеше сако от туид, а изпод разкопчаната му риза се подаваше малък космат триъгълник. Личеше си, че не полага особени грижи за талията си.

— А това е жената, Бети — каза Джим и посочи с лакът жената до себе си.

Тя се обърна към Адам и червендалестите й бузи се разтегнаха в сърдечна усмивка. Беше се изрусила, но корените на косата й бяха останали издайнически тъмни.

— До теб седи нашата Линда — добави Джим Хардкасъл, сякаш продължаваше мисълта си. — Скоро завърши училище и ще работи в градския съвет. Нали така, Линда?

Линда кимна нацупено. Адам се вгледа в младото момиче, което очевидно не бе постигнало успех в гримирането си. Въпреки обилните сенки на очите й и розовото червило, Адам прецени, че все пак е привлекателна и още няма и двадесет години.

— А ти как се казваш, момче?

— Дъдли Хулм — каза Адам името от новия си паспорт. Помъчи се да не обръща внимание на пулсиращата болка в рамото и попита любезно: — В отпуск ли сте?

— Съчетаваме бизнеса с удоволствието — каза Джим. — Но тази част от пътешествието ни има особено значение за нас с Бети. В събота взехме самолет до Генуа и после наехме кола, за да разгледаме Италия. Първо минахме през Симплонския тунел. Направо дъхът ти секва, особено в сравнение с родния ни Хал.

Адам понечи да поразпита за подробности, но човек трудно можеше да прекъсне Джим.

— Аз съм в бизнеса с горчица — дрънкаше той. — Директор съм по износа в „Колманс“ и сме тръгнали за ежегодната конференция на МФПГ. Може и да си ни чувал? — Адам кимна с разбиране. — Международна федерация на производителите на горчица.

Ако не беше болката в рамото му, Адам щеше да се разсмее.

— Тази година ме избраха за президент на МФПГ — може да се каже, че това е върхът на кариерата ми. Откровено казано, това е чест също и за „Колманс“ — най-добрата горчица в света — добави той. Очевидно го казваше поне стотина пъти на ден. — Като президент трябва да контролирам различните среди по време на конференцията, а също така да открия и официалната вечеря. Довечера ще държа приветствена реч пред делегатите от цял свят.

— Завиждам ви — възкликна Адам и потрепери от болка, защото колата се тръсна в една дупка на пътя.

— Прав сте — каза Джим. — Хората нямат представа колко марки горчица има по света! — Той замълча за миг и продължи: — Сто четиридесет и три. Без съмнение французите имат някои успехи и дори швабите не са толкова зле, но все пак нищо не може да се сравни с „Колманс“. Винаги съм казвал, че всичко британско си е най-добро. Навярно е така и в твоя бранш. Впрочем, къде работиш?

— В армията — каза Адам.

— Какво ще търси един войник на стоп по швейцарските граници?

— Мога ли да ти се доверя? — попита Адам.

— Гроб съм — каза Джим. — В нашето семейство знаем да си затваряме устата.

Що се отнасяше до съпругата и дъщерята, Адам не се съмняваше в това.

— Капитан съм в Кралския уесекски полк, а в момента участвам в учение на НАТО — започна Адам. — Оставиха ме миналата неделя на брега в Бриндизи, Италия, с фалшив паспорт и десет английски лири. До полунощ в събота трябва да се върна в казармите в Олдършот.

Адам видя, че на лицето на Джим се изписва одобрение, и си помисли, че Робин би се гордяла с него. Госпожа Хардкасъл се обърна да го разгледа по-внимателно.

— Още като си отвори устата, разбрах, че си военен — каза Джим. — Не можеш да ме заблудиш. Аз самият бях сержант в Кралския армейски обслужващ корпус през последната война. Не е кой знае какво, но все пак съм дал нещо за страната ни.

На Адам му мина през ума, че за този корпус бяха измислили друго име, което се получаваше от началните букви — Кралски апашки обирджийски корпус.