Джефри Арчър - Опасно наследство

— Участвал ли си във военни действия? — попита Джим.

— Малко, в Малая — каза Адам.

— Не съм бил там. След като приключиха главните сражения, се върнах към бизнеса с горчица. А що се отнася до теб — в какво е проблемът да се върнеш в Англия?

— Общо осем души се опитваме да стигнем до Олдършот, а безброй американци имат задача да ни попречат.

— Янки — презрително каза Джим. — Те винаги се включват във войните, когато видят, че ще победим. Медалите и славата — това ги интересува. Не, исках да ми кажеш в какво се състои проблемът.

— Граничните служители са уведомени, че осем британски офицери ще се опитат да прекосят границата за Франция. Швейцарците ще се опитат да ни арестуват. Миналата година само двама от дванадесет успяха да се доберат до казармите — каза Адам, въодушевен от измислиците си. — И само след няколко седмици и двамата бяха повишени.

— Мразя ги тези швейцарци — каза Джим. — Те са по-лоши и от американците. Те дори не участват във войната — само скубят парите и на двете страни. Повярвай ми, няма да те хванат. Аз ще се погрижа за това.

— Ако успеете да ме прекарате през границата, господин Хардкасъл, сигурен съм, че ще мога да се добера до Олдършот без затруднения.

— Смятай, че сме успели, момко.

Индикаторът на горивото присветваше червено.

— Колко километра още можем да изминем? — попита Романов.

— Около двадесет, другарю майор — каза шофьорът.

— В такъв случай ще можем да стигнем до френската граница.

— Може би ще е по-сигурно да спрем и да заредим — предложи шофьорът.

— Няма време за сигурност — тросна се Романов. — Карай по-бързо!

— Слушам, другарю майор — каза шофьорът. Моментът не беше подходящ да напомня, че бензинът ще свърши по-бързо при тази висока скорост.

— Защо не зареди сутринта, глупако? — викна Романов.

— Мислех, че ще трябва само да закарам посланика на обяд до градската му резиденция и възнамерявах да заредя колата по време на обедната почивка.

— Моли се на Бога да успеем да стигнем границата — каза Романов. — По-бързо!

Мерцедесът вдигна сто и четиридесет и Романов си отдъхна чак когато видя знака, че до границата има само десет километра. След няколко минути отминаха и петкилометровия знак и на лицето му се появи усмивка. После изведнъж двигателят започна да се дави. Губеха скорост, въпреки че шофьорът натискаше газта. Той изключи и пусна по инерция. Успяха да изминат още един километър, преди колата да спре.

Без изобщо да погледне шофьора, Романов скочи от колата и се спусна да пробяга последните три километра до границата.

— Хрумна ми нещо — каза Джим, докато отминаваха предупредителния знак, че границата е само на два километра.

— Какво? — попита Адам. Рамото му туптеше като барабан, безмилостно удрян от някое хлапе.

— Като дойде време да ни проверяват паспортите, прегърни Линда и започни да я натискаш. Другото остави на мен.

Госпожа Хардкасъл се обърна и огледа по-внимателно Адам. Линда се изчерви. Адам погледна момичето с късата пола и розовото червило. Затрудненото положение, в което бащата поставяше дъщеря си, го притесняваше.

— Не спори с мен, човече — продължи уверено Джим. — Обещавам ти, че всичко ще е тип-топ.

Нито Адам, нито Линда му отговориха. Малко по-късно наближиха швейцарската граница и Адам видя, че има два пункта за проверка на около стотина метра един от друг. Шофьорите гледаха да избегнат колоната, където един митничар се караше с разгневен шофьор на камион. Джим се нареди точно зад ръкомахащия французин.

— Дай паспорта си, Дъдли — каза той.

Адам му подаде паспорта на цигуларя и понечи да попита: „Защо избра тази колона?“.

— Избрах тази колона — заобяснява Джим, сякаш прочел мисълта му, — защото, като дойде време да ни проверява паспортите, митничарят ще е щастлив да ни пусне без много шум.

Сякаш напук на логиката му зад Джим започна да се образува дълга опашка от коли, а спорът все още продължаваше.

Адам беше нащрек и непрекъснато поглеждаше през задното стъкло — очакваше Романов да се появи всеки момент. Най-после с облекчение видя как митничарят нарежда на камиона да отбие встрани и да чака.

Джим бързо застана на митническия пост.

— Вие двамата, прегърнете се — каза той.

До този момент Адам държеше ръцете си в джоба на шлифера, защото бяха изподраскани и натъртени. Подчини се на Джим, прегърна Линда и започна да я целува механично, като не преставаше да гледа за Романов. За негова изненада момичето отвори устните си и вкара езика си в устата му. Адам мислеше да се възпротиви, но осъзна, че е невъзможно да го направи така любезно, че да му повярват.