Джефри Арчър - Опасно наследство

Романов фокусира бинокъла и започна да оглежда далечните хълмове. След няколко минути бинокълът се закова на една кафява точица, която се катереше по най-далечния хълм.

— Пушката — сухо каза Романов.

Валчек изтича до багажника на колата и извади снайпер „Драгунов“ с оптически мерник. Сложи дървения приклад на дългото тънко оръжие и провери дали е заредено. После го намести удобно на рамото си и също фокусира Скот. Романов неумолимо следваше с бинокъл стъпките на Адам. Ръката на Валчек също полека местеше оръжието.

— Убий го! — каза Романов.

Валчек се радваше, че денят е тих и безоблачен и не отделяше мерника на пушката от гърба на англичанина. Изчака го да направи още няколко крачки и бавно натисна спусъка. Адам почти беше изкачил билото, когато куршумът го застигна и го прониза. Той се строполи на земята.

Романов се усмихна и смъкна бинокъла.

Адам знаеше какво може да е улучило рамото му и откъде идва. Инстинктивно се претърколи до най-близкото дърво. Тогава започнаха болките. Въпреки че куршумът беше загубил доста от силата си поради голямото разстояние, все пак го усещаше като жило на пепелянка. Кръвта от простреляното му рамо започна да се просмуква през шлифера му. Той се обърна и се втренчи назад. Не можа да види никого, но знаеше, че Романов чака там някъде и ще стреля втори път. Обърна се с усилие и погледна към върха на хълма. Още тридесетина метра и щеше да е в безопасност отвъд билото, но първо трябваше да го изкачи, тоест да остане на открито няколко фатални секунди. Дори и да успееше, Романов щеше да го настигне с колата след около тридесет минути. Въпреки всичко, това беше единственият му шанс. Той започна да пълзи бавно, сантиметър по сантиметър нагоре към билото, благодарен, че дървото все още го прикрива. Пълзеше на лакти и колене като морски рак, изхвърлен на пясъка. Знаеше, че след десетина метра ъгълът ще е благоприятен за враговете му и той ще е за Романов хоризонтална, бавно движеща се мишена, в която е лесно да се прицелиш. Измина още няколко метра, спря и си помисли: „Не можеш вечно да държиш пушката на рамо“. После бавно преброи до двеста.

— Предполагам, че се кани да претича — каза Романов. — Значи имаш на разположение само три секунди. Ще ти викна веднага щом се мръдне.

Романов държеше бинокъла насочен към дървото. Изведнъж Адам скочи и започна спринт, достоен за последните двадесет метра на олимпийски финал.

— Стреляй! — викна Романов.

Валчек вдигна пушката, засече тичащия Скот и натисна спусъка точно когато Адам се хвърли през билото. Вторият куршум изсвири покрай главата му.

Романов изпсува — видя през бинокъла, че Валчек не улучи. Обърна се към разтворената карта и започна да преценява възможностите. Другите двама също се наведоха над картата.

— След около десет минути ще стигне до пътя — каза той и сложи пръст в средата на малката червена линия, която минаваше между Нюшател и френската граница. — Освен ако първият куршум не го е улучил и в такъв случай ще му трябва повече време. За колко време можем да стигнем до границата?

Шофьорът проучи картата.

— Около двадесет и пет, най-много тридесет минути, другарю майор.

Романов се обърна и погледна пак към хълмовете.

„Остават ти още тридесет минути живот, Скот.“

Колата отпраши, а малкото момче изтича вкъщи и разказа на майка си всичко, което бе видяло. Тя се усмихна с разбиране. Само децата могат да имат такова ярко въображение.

Адам погледна нагоре и с облекчение видя, че шосето е само на около километър и половина. Затича се с равномерна крачка натам, но откри, че бягането му причинява повече неудобство. Искаше да спре и да види раната, но първо трябваше да стигне шосето. Куршумът беше разкъсал рамото му. Болеше го много. Но ако беше попаднал два-три сантиметра по-ниско, изобщо нямаше да може да се движи. Успокои се като видя, че на шлифера му има само малко петно кръв. Сгъна носната си кърпа и я пъхна между ризата и раната. Знаеше, че не може да рискува и да отиде в болница. Вечерта можеше да се добере до аптека, но дотогава трябваше да реши проблема сам.

Погледна картата. Беше само на няколко километра от френската граница и реши, че ще е по-добре да я прекоси възможно най-бързо — раната проваляше първоначалния му план да мине през Базел и Бремерхавен.

Започна отчаяно да маха на всяка минаваща кола, вече не обръщаше внимание на номерата. Знаеше, че е в безопасност само още около двадесет минути. После пак трябваше да се крие из хълмовете. За нещастие по този път към френската граница се движеха много по-малко коли, отколкото през Базел — и никой не откликна на молбата му.