Джефри Арчър - Опасно наследство

През следващите двадесет минути той с надежда вдигна ръка на седем коли с английска регистрация, които пътуваха към Лозана, но никой не му обърна внимание. Спомни си колко лесно ставаше преди, когато беше в кадетската униформа. В онези дни почти всеки щеше да спре. Още три коли префучаха, без да спрат, а четвъртата намали и когато Адам се затича към нея, даде газ и отмина.

Към единадесет и двадесет Адам реши, че вече не може да рискува да го видят на пътя. Втренчи се в далечните хълмове и осъзна, че няма друга възможност, освен да върви пеша. Сви рамене и започна да се спуска по една от стръмните пътеки към долината. Надяваше се скоро да стигне другия път, който ясно бе маркиран на картата.

Изпсува, като видя голата местност, която го делеше от безопасността. Ех, да беше тръгнал час по-рано.

— Антарктик става излишен.

— Защо?

— Защото знаем, че баща му е помогнал на Гьоринг да умре по-лесно.

— Не разбирам.

— Не се учудвам, въпреки че е съвсем просто. Този ваш англичанин, който се прави на патриот и не пада духом, всъщност е син на негодника, който е внесъл тайно капсулата с цианид в килията на Гьоринг в Нюрнберг. Ще рече, че Царската икона е награда за услугите му.

— Всички от отдела са убедени, че той е единствената ни надежда.

— Пет пари не давам какво мисли отделът ви. Щом бащата се е съюзил с германците през войната, защо синът да не отиде при руснаците в мирно време?

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— Точно така.

— В такъв случай какво да правя?

— Просто ни информирай за намеренията на министерството. Останалото ще направят агентите ни в Швейцария.

— По-бързо — каза Романов, макар да знаеше, че това е невъзможно дори за шофьора на посланика, който се оказа съвършен професионалист. Досега не бе пропуснал възможност нито да мине на зелено, нито да изпревари, нито да засили на прав участък. Ако увеличаха скоростта с още пет километра, сигурно щяха да се озоват в пропастта. Движеха се със запалени светлини — шофьорът непрекъснато натискаше клаксона, а стрелката не падаше под сто и тридесет километра в час. „Трябва да ги настигнем преди границата“ — повтаряше Романов и удряше с юмрук по коженото табло на колата.

Бяха минали сто километра само за петдесет и пет минути и тримата мъже се взираха напред за автобуса, но чак след още тридесет километра Валчек вдигна ръка и извика:

— Те са! Ето ги горе на склона!

— Засечи ги! — заповяда Романов.

Шофьорът на посолството изпревари автобуса и рязко намали пред него — шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачки и да отбие встрани. Валчек повелително му махна и онзи спря на самия ръб на пропастта.

— Няма да си отваряте устата. Оставете всичко на мен — каза Романов. — И стойте близо до шофьора в случай на опасност.

После скочи от колата и хукна към автобуса, като следеше дали някой не се опитва да слезе от него. Заудря нетърпеливо по вратата, докато шофьорът не натисна бутона и двете крила не се отвориха. Романов се метна вътре, а другите двама го следваха само на една крачка. Той извади паспорта от вътрешния си джоб, завря го в лицето на уплашения шофьор и изкрещя:

— Кой е ръководителят?

— Аз съм менажерът и… — зафъфли Стивън Грийг.

— Швейцарска полиция — каза Романов.

Грийг понечи да продължи, но Романов го прекъсна:

— Когато напуснахте хотела в Женева, взехте ли извънредни пътници?

— Не — каза Грийг. — Романов се намръщи. — Освен ако не броим брата на Робин Бересфорд.

— Братът на Робин Бересфорд? — въпросително вдигна веждите си Романов.

— Да — каза менажерът. — Адам Бересфорд. Но той пътува с нас само до Солотърн. Слезе там.

— Кой от вас е Робин? — каза Романов, оглеждайки морето от мъжки лица.

— Аз — обади се един глас от дъното на автобуса.

Романов бързо мина по пътеката, видя калъфа на контрабаса и всичко дойде на мястото си. Винаги се притесняваше, когато нещо не се връзваше с цялото. Да, точно това му се беше сторило необичайно. Защо не беше сложила контрабаса в багажника при другите големи инструменти? Той се вгледа в едрата жена, която седеше зад огромния инструмент.

— Вашият брат ли се казва Адам?

— Да — каза Робин.

— Какво съвпадение!

— Не разбирам какво имате предвид — каза тя. Мъчеше се да не издава нервността си.

— Човекът, когото търся, също се казва Адам.

— Често срещано име — каза Робин. — Може би не сте чели първата книга на Библията.

— Висок метър и осемдесет и шест или и осем, тъмна коса, тъмни очи, елегантен и добре сложен. Не е убедително описанието за ваш брат — добави Романов, изучавайки външността й.