Джефри Арчър - Опасно наследство

— Съгласна съм — каза Робин. — Затова отхвърлих и тази възможност. Третото ми предположение е, че коронката отзад на рамката… — Тя обърна иконата и се вгледа в малката сребърна инкрустация. — … означава, че това е оригиналът на Рубльов, както е предположил и експертът. Не е копие, както са те подвели.

— И аз разсъждавах така по време на безсънната нощ — и въпреки че това придава още по-голяма стойност на иконата, едва ли ще може да обясни защо Розенбаум ще убива заради нея, без да подбира.

— Може би и някой друг се нуждае от иконата толкова, колкото и Розенбаум — каза Робин.

— Но кой е той и защо?

— Защото не търсят самата икона, а нещо друго. Нещо скрито вътре или под горния слой боя.

— Първо проверих това — каза самодоволно Адам. — Убеден съм, че дървото не е кухо.

— Не съм съгласна — каза Робин и започна да почуква по дървото, както лекар прислушва гръден кош. — През целия си живот работя с инструменти — гледала съм как ги изработват, свирила съм на тях, дори съм спала с тях. Тази икона не е изцяло плътна, въпреки че един господ знае как мога да го докажа. Ако нещо е скрито вътре, трудно ще бъде открито от лаици като нас.

— Ти си едно малко същество с голямо въображение — каза Адам.

— Логично е — каза тя и му върна иконата. — Ако някога откриеш какво има вътре, кажи ми.

— Щом ми останат пет свободни минути, веднага ще проверя една-две собствени теории — каза Адам и прибра иконата в джоба на шлифера си.

— Още два километра до Солотърн — каза Робин, като показа през прозореца един пътен знак.

Адам се закопча.

— Ще те изпратя — каза тя и двамата тръгнаха по пътеката между седалките.

Адам стигна отпред и попита шофьора на автобуса дали може да спре преди следващото село.

— Разбира се — каза шофьорът, без да поглежда назад.

— Много скоро ни напускате — каза Стивън.

— Налага се — каза Адам. — Благодаря за возенето. Няма да забравя за календара.

Шофьорът спря на първата отбивка, натисна един бутон и хидравличните врати се отвориха.

— Довиждане, Робин — каза Адам и я целуна братски по бузата.

— Довиждане, братче — каза Робин. — Поздрави мама, ако я видиш преди мен.

Адам слезе, а тя се усмихна и му махна. Вратите се затвориха и автобусът продължи към Франкфурт по главния път.

Адам отново беше сам.

Професор Брунвелд рядко получаваше нужното уважение. Отдавна се беше примирил с мисълта, че съдбата на академиците е такава. Затова сега се чудеше дали да вярва, когато му казаха кратко: „Президентът“. Измъкнаха го, разбира се, посред нощ от леглото и мълчаливо го придружиха до Пентагона. Увериха го, че се иска неговото, на Брунвелд, мнение на експерт. След Куба и Далас нищо вече не можеше да го изненада.

Навремето беше чел, че в Пентагона има толкова етажи под земята, колкото и отгоре. Сега вече можеше да твърди, че това е установен факт.

Подадоха му документа и го оставиха сам. Искаха да им отговори само на един въпрос. Той проучва повече от час клаузите и после ги повика. Каза им, че според него документът е автентичен и ако руснаците още притежават своето копие, подписано също през 1867, то на втората му родина — как беше онзи ужасен американски израз? А да — лошо й се пише.

Осъзна колко сериозно е всичко, когато му казаха, че не може да напуска Пентагона до понеделник. Вече беше видял датата в края на договора и затова не се изненада. Имаше пред себе си три дни самота, далеч от взискателните студенти и бъбривата съпруга. Нямаше да има по-добра възможност от тази, за да остане сам и прочете събраните съчинения на Пруст.

Романов знаеше, че повече не може да рискува да стои до колата. Облеклото му беше твърде подозрително — все някой щеше да го забележи на излизане от хотела. След три минути той хвърли сивата шапка на задната седалка и инструктира Валчек да се отърве от колата и да се върне в консулството.

Валчек кимна. Вече бе изпълнил нареждането на Романов да убие двамата британски агенти — сякаш че го бяха помолили да поправи спукана водопроводна тръба. Всичко вървеше по план, докато не се наложи Валчек да закопчае прекалено тясната униформа на мъртвия шофьор. За миг на Романов му се стори, че по лицето на Валчек прибягна самодоволна усмивка, когато се разбра кой трябва да е шофьорът.

Романов се шмугна под сенките, изчака още половин час и се увери, че планът им е провален от агента им в Лондон. Махна на едно такси и помоли шофьора да го закара до съветското консулство, без да забележи недоверието, с което шофьорът огледа униформата му.