Джефри Арчър - Опасно наследство

— Чалъм трябва, хилаво приятелче — каза тя. — О… Защо ли повярвах на всичките ти приказки снощи, че те гонела половината швейцарска полиция! Всичко е било само за да преспиш с мен.

Адам опита да се засмее, после вдигна шлифера си и провери дали джобът с иконата е затворен. Страхът и очакването го караха да потрепва.

Робин го погледна и каза нежно:

— Не се безпокой. След няколко минути всичко ще приключи. — Тя видя вестника на пода. — Ако бях на твое място, щях да ги осъдя.

— Защо?

— В действителност изглеждаш много по-добре.

— Благодаря за всичко — каза той. — Сега трябва да тръгваме.

— През цялото време ми напомняш за един от любовниците ми — каза Робин печално.

Адам взе куфара й, а Робин пак вдигна контрабаса на рамото си, отвори вратата и огледа коридора: само двама колеги оркестранти чакаха асансьора. Робин и Адам отидоха при двамата музиканти, казаха си „добро утро“ и всички мълчаливо изчакаха да се отворят вратите на асансьора. Щом влязоха в него, двамата колеги на Робин заоглеждаха Адам. Отначало това го притесни, защото помисли, че са го познали по снимката във вестника. После осъзна, че са любопитни да видят с кого Робин е прекарала нощта. Тя му смигна похотливо, сякаш да им покаже, че възнамерява още дълго да бъде с този мъж.

От своя страна Адам се сниши в ъгъла зад контрабаса и поемаше дълбоко въздух, докато асансьорът бавно се спускаше надолу.

Вратите му се отвориха и Робин изчака двамата си колеги да излязат първи, а после направи всичко възможно да закрива Адам, докато пресича фоайето. Погледът му беше впит във входната врата. Виждаше се автобусът, заел по-голямата част от улицата. Няколко оркестранти вече се качваха в него. Още една минута и щеше да е в безопасност. Наблюдаваше как внимателно слагат барабаните в широкия багажник.

— О, господи, забравих — каза Робин. — Трябва да сложа контрабаса отзад в багажника.

— По-късно — остро каза Адам. — Продължавай да вървиш, докато стигнеш вратата на автобуса.

Изведнъж видя колата на другия край на улицата. Отдъхна си и му стана леко, почти замаяно. Шофьорът държеше вратата на колата отворена. Друг седеше отзад — точно както беше обещал Лорънс. Някъде удари десет часът. Мъжът в шофьорската униформа стоеше до отворената врата. Шапката беше нахлупена ниско над челото му. Той се обърна към хотела — очакваше някого. Адам се вгледа в него, докато онзи се взираше във входа на хотела. Униформата не му прилягаше много добре.

— В автобуса — просъска Адам.

— С контрабаса? Ще ме убият — каза Робин.

— Мен ще убият, ако не побързаш.

Робин се подчини и въпреки неодобрителните подмятания запристъпва тромаво по пътеката между седалките, като закриваше с контрабаса Адам от външни погледи.

Призля му.

Адам се отпусна на седалката до Робин. Сложиха контрабаса помежду си.

— Кой е? — прошепна тя.

— Този в шофьорската униформа.

Робин погледна през прозореца и каза съвсем неуместно:

— Може да е самият дявол, но е хубав.

Адам не вярваше на чутото. Робин се усмихна виновно.

— Всички са тук — извика един мъж отпред. — Проверих два пъти, но има един в повече.

„О, господи — мислеше си Адам, — ще ме изхвърли от автобуса.“

— Брат ми — извика Робин от мястото си. — Ще пътува с нас само донякъде.

— Тогава всичко е наред — каза менажерът и се обърна към шофьора. — Да тръгваме!

— Гледа към автобуса — каза Робин. — Но не мисля, че може да те види. Не, успокой се, пак обърна поглед към хотела.

— Не знаех, че имаш брат — каза менажерът, който незабелязано се беше приближил към тях. Автобусът бавно се измъкваше от площада.

— И аз не знаех до преди малко — измърмори Робин, която още гледаше през прозореца. После се обърна към шефа си. — Забравих да ти спомена, че има вероятност брат ми да е по същото време в Швейцария. Надявам се, няма да има проблеми.

— Всичко е наред — каза менажерът.

— Адам, това е Стивън Грийг. Менажерът на оркестъра, нали съм ти казвала.

Стивън се ръкува с Адам и попита:

— Вие също ли сте музикант?

— Не, честно казано, не можах да се науча да свиря на какъвто и да е инструмент — каза Адам.

— Няма слух — намеси се Робин. — Метнал се е на баща ми. Всъщност той е по рекламата — продължи да се забавлява тя.

— О, наистина ли? В коя компания работите? — запита Стивън.

— В „Пирели“ — каза Адам първата компания, която му дойде наум.

— „Пирели“? Дето правят онези чудесни календари?