Джефри Арчър - Опасно наследство

— Наред ли е всичко? — прекъсна мислите му Робин.

— Така мисля — каза малко озадачен Адам. — Иска да му се обадя пак след три минути. Имаш ли нещо против?

— За това турне отидоха вече осем хиляди лири на данъкоплатците, така че няколко международни разговора не са от голямо значение — каза тя.

След три минути Робин вдигна слушалката и повтори номера. Лорънс се обади след първото позвъняване.

— Само отговаряй на въпросите ми — каза Лорънс.

— Не, няма да отговарям на въпросите ти — каза Адам. Раздразнението му от поведението на Лорънс ставаше все по-голямо. — Преди да измъкнеш още нещо от мен, искам ти да ми отговориш на някои въпроси. Ясен ли съм?

— Да — каза по-меко Лорънс.

— Кой е Розенбаум?

Лорънс не отговори веднага.

— Няма да ти кажа нищо повече, докато не ми кажеш истината.

— От твоето описание имам всички основания да вярвам, че Розенбаум е руски агент и истинското му име е Алекс Романов.

— Руски агент? Но защо един руски агент ще иска да вземе моята икона?

— Не знам — каза Лорънс. — Надявахме се ти да можеш да ни кажеш.

— Кои „вие“ се надявахте?

Пак последва дълго мълчание.

— Кои „вие“? — повтори Адам. — Не очакваш повече да ти вярвам, че работиш за „Баркли“, нали?

— Работя във Външно министерство — каза Лорънс.

— Като какъв?

— Нямам право…

— Стига си се надувал, Лорънс. Като какъв?

— Заместник съм в малък отдел, който се занимава с…

— Шпионаж — тази дума използваме напоследък ние, лаиците — каза Адам. — И щом толкова ти трябва моята икона, по-добре ме измъкни жив от тази бъркотия, защото Романов убива заради нея и вие знаете това.

— Къде си?

— Хотел „Ричмънд“.

— В телефонна кабина? — попита недоверчиво Лорънс.

— Не, в хотелска стая.

— Регистрирана на твое име?

— Не, на името на един приятел. Приятелка.

— Тя с теб ли е сега?

— Да — каза Адам.

— По дяволите — каза Лорънс. — Добре. Не напускай стаята до седем сутринта, после пак се обади на този номер. Така ще имам достатъчно време да уредя всичко.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? — тросна се Адам, но линията вече беше прекъсната. — Изглежда, че ще съм вързан за теб тази нощ — каза той на Робин и затвори телефона.

— Точно обратното, аз съм тази, която е вързана за теб — отвърна Робин и изчезна в банята.

Адам обиколи няколко пъти стаята и опита да легне на фотьойла. Или трябваше да сложи главата си върху възглавничка, подпряна на тънката дървена облегалка, или да провеси краката си от другия край. Когато Робин се върна, облечена в небесносиня пижама, той вече беше избрал пода.

— Не са много столовете, нали? — каза Робин. — Британското разузнаване трябваше да ме предупреди да наема стая с две легла.

После се пъхна в леглото и изгаси лампата.

— Много удобно — бяха последните й думи.

Адам лежеше по гръб на пода, възглавничката от стола беше под главата му, а хотелският халат му служеше за одеяло. Той спеше на пресекулки, мислите му прескачаха от въпросите за важността на иконата и откъде Лорънс знае толкова много за нея, до най-важното за момента — как щяха да го измъкнат жив от хотела?

Романов търпеливо изчака да вдигнат телефона отсреща.

— Да — каза гласът и той незабавно го разпозна.

— Къде е той? — попита Романов.

Ментор каза само четири думи и затвори.

Адам се сепна и се събуди цял час преди времето, когато трябваше да позвъни пак на Лорънс. Почти четиридесет минути лежа на пода и само равномерното дишане на Робин му напомняше, че не е сам. Изведнъж до него достигна странен звук от коридора — шумолене, две-три стъпки, пауза, и пак шумолене. Адам се надигна тихо от пода и допълзя до вратата. Робин продължаваше да диша ритмично. Шумоленето се чуваше все по-близо. Адам взе една здрава дървена закачалка за дрехи от масичката до вратата. Стисна я с дясната си ръка, вдигна я над главата си и зачака. Шумоленето се чу пак — и под вратата се подаде един вестник, а стъпките се отдалечиха. Нямаше нужда да се навежда, за да види собствената си снимка на първата страница от международното издание на „Хералд Трибюн“.

Адам взе вестника в банята, затвори тихо вратата й, светна лампата и прочете уводната статия. Беше почти като вчерашната, но присъстваше и предпазливият коментар на бившия му командир, както и неловкото мълчание на майка му. Почувства се безпомощен.

Отиде тихо до Робин, за да не я събуди. Тя не се помръдна. Той взе телефона, издърпа го в банята и успя някак да затвори вратата. Избра телефонистката и направи поръчка за Лондон.