Джефри Арчър - Опасно наследство

— Какво толкова има в тези календари? — попита невинно Робин. — Ако искаш, Адам ще ти вземе един.

— О, великолепно — каза Стивън. — Надявам се, че няма да те затрудни.

— Никак — каза Робин и се наклони заговорнически към Стивън. — Всъщност ще те посветя в една малка семейна тайна — говори се, че Адам скоро ще го изберат в управителния съвет. Най-младият, откакто е основана компанията.

— Впечатляващо — каза менажерът и се вгледа по-отблизо в най-новото попълнение на оркестъра.

— Къде да изпратя календара? — попита Адам.

— О, направо до Кралския симфоничен оркестър. Няма нужда да ти казвам адреса, нали?

Робин се намеси.

— И без съмнение в кафяв плик. Не се безпокой за годината, Адам. Интересуват го голотиите.

— По кое време ще сме във Франкфурт, Стивън? — извика някой отпред.

— Ще ви оставя — каза менажерът. — Благодаря за обещания календар. Робин е права — годината няма значение.

— Кой те научи да фантазираш така? — попита я Адам, когато менажерът се отдалечи.

— Баща ми — каза Робин. — Трябваше да го чуеш в най-добрите му времена — каква класа! Проблемът беше, че майка ми вярваше на всяка негова дума.

— Днес баща ти щеше да се гордее с теб.

— След като разбрахме от какво преживяваш — каза Робин, — може ли да научим следващата точка от дневния ред на най-младия директор на „Пирели“?

Адам се усмихна.

— Опитвам се да разсъждавам като Розенбаум и затова мисля, че ще остане в Женева поне още един, най-много два часа, така че с малко повече късмет ще го изпреваря с петдесет мили.

Той разгърна картата през двете седалки. Проследи с пръст пътя, по който се движеше автобусът.

Робин заговори първа:

— Това означава, че можеш да бъдеш на летището в Цюрих, преди той да те настигне.

— Може би — каза Адам, — но е твърде рисковано. Който и да е Розенбаум — продължи той, пренебрегвайки молбата на Лорънс да бъде предпазлив и да не споделя тайните си с Робин, — знаем със сигурност, че зад него стои професионална организация, така че неговите хора сто на сто отдавна са на летището. Не забравяй, че и швейцарската полиция още ме търси.

— Тогава защо не дойдеш с нас до Франкфурт? — попита Робин. — Не вярвам Стивън да ти създаде неприятности.

— Вече мислих за това, но го отхвърлих като твърде голям риск.

— Защо?

— Защото когато Розенбаум обмисли ситуацията, веднага ще се сети първо за автобуса. А щом открие в каква посока се движим, веднага ще ни последва.

Робин пак погледна картата.

— В такъв случай трябва да решиш кога и къде да слезеш.

— Точно така — прошепна Адам. — Мога да рискувам шестдесет-седемдесет мили, но не и по-далеч.

Робин прекара пръста си по един страничен път.

— Някъде тук — каза тя и посочи малък град на име Солотърн.

— Изглежда на нужното разстояние.

— С какво ще се придвижваш като слезеш от автобуса?

— Нямам голям избор — или ще вървя пеша, или ще опитам на автостоп. Може и да ме качи някой.

— Какъвто ти е късметът, Розенбаум ще е първият, който ще те качи.

— Да, и затова помислих — каза Адам. — Трябва да намеря дълъг участък от пътя, където да мога да наблюдавам на около стотина метра, без мен самия да ме виждат. Така ще стопирам само британски коли или коли с британски номера.

— Научили са те на някои номера в армията — каза Робин. — Но как ще пресечеш границата с твоя паспорт?

— Това е един от многото проблеми, които не съм разрешил.

— Ако продължиш с нас — каза Робин, — този проблем отпада.

— Защо?

— Когато пресичаме граница, винаги броят само пътуващите в автобуса и паспортите им — щом съвпадат, митничарите не си правят труда да проверяват лично всеки. Все пак Кралският симфоничен оркестър е доста известен. Трябва просто да сложа паспорта ти при другите и да придружа менажера.

— Добра идея, но не става. Ако Розенбаум ме настигне, докато съм в автобуса, няма надежда да избягам.

Робин замълча малко и после попита:

— Като слезеш, ще се свържеш ли пак с Лорънс?

— Да. Трябва да му кажа какво стана тази сутрин, защото този, с когото работи, очевидно има пряка връзка с Розенбаум.

— Може ли да е самият Лорънс?

— Никога — каза Адам.

— Лоялността ти е трогателна — каза Робин и се обърна да го погледне, — но всъщност просто не искаш да вярваш, че може да е и Лорънс.

— Какво намекваш?

— Приличаш на майка ми, която не искаше да повярва, че баща ми е лъжец и пияница. Затваряше си очите за малките му слабости. Дори когато той умря от цироза на черния дроб, тя каза само: „Странно за човек, който никога не е пил“.