Джефри Арчър - Опасно наследство

Адам се замисли за отношенията си с Лорънс и се запита дали е възможно да си приятел с някого от двадесет години, а всъщност изобщо да не го познаваш.

— Просто бъди предпазлив, когато го информираш — посъветва го Робин.

Замълчаха. Адам разглеждаше картата и проследяваше възможните маршрути, след като напусне автобуса, реши да се отправи към немската граница и да стигне до Англия по дългия маршрут от Хамбург или Бремерхавен. Това бе за предпочитане пред по-късия път през Кале или Остенд, за който и други щяха да се сетят.

— Сетих се — каза изведнъж Робин.

— За какво? — попита Адам и вдигна поглед от картата.

— Как да разрешим проблема с паспорта — измърмори тя.

Адам я погледна с надежда.

— Ако ми дадеш паспорта си — обясни тя, — ще го сменя с паспорта на някой от оркестъра, който прилича на теб. Никой няма да забележи нищо особено, докато не се върнем у дома във Великобритания в неделя през нощта.

— Идеята не е лоша, стига да има някой, който поне малко да прилича на мен.

— Да видим какво може да се направи — каза Робин, надигна се и започна да разглежда всеки поотделно. Когато свърши, на лицето й се появи едва забележима усмивка. — Има двама, които приличат малко на теб. Единият е с пет години по-стар, а другият с няколко сантиметра по-нисък, но ще проуча това-онова, докато ти измисляш най-безопасния начин за бягството. Дай ми паспорта си.

Адам й го подаде и проследи как тя отива в предната част на автобуса и сяда до менажера. Той тъкмо обсъждаше с шофьора къде ще е най-удобно да спрат за обед.

— Трябва да проверя нещо в паспорта си — намеси се Робин. — Извинявай, че ти досаждам.

— Не ми досаждаш. Ще го намериш при другите в една пластмасова чантичка под седалката ми — каза той и продължи разговора си с шофьора.

Робин се наведе, започна да рови из паспортите, сякаш че търси своя, извади двата паспорта, които считаше за подходящи, и сравни снимките. Снимката на по-ниския мъж изобщо не приличаше на Адам. Но пък другият можеше да мине въпреки петте години в повече — освен ако митничарите не проучеха внимателно рождената дата. Тя събра паспортите, като мушна този на Адам по средата. После ги сложи обратно в пластмасовата чанта, пъхна я под седалката на менажера и се върна на мястото си.

— Погледни се — каза тя, като подаде чуждия паспорт на Адам.

Той се вгледа в снимката.

— Като изключим мустаците, приликата не е лоша и е най-добрият ми шанс при сегашните обстоятелства. Но какво ще стане, като се върнете в Лондон и открият, че си заменила паспорта ми?

— Ти ще си в Лондон много преди нас — каза Робин. — Така че сложи този паспорт в един плик заедно с календара и го изпрати направо до Кралския симфоничен оркестър, на улица „Уигмор“. Аз ще се погрижа да върнат твоя.

Адам се закле, че ако изобщо се върне в Лондон, ще стане пожизнен абонат на „Приятели на Кралския симфоничен оркестър“.

— Това май решава един от проблемите ти.

— Поне за момента — каза Адам. — Бих искал да си с мен до края на пътуването.

Робин се усмихна.

— Чакат ме Франкфурт, Берлин и Амстердам. Нямам нищо против да се срещна с Розенбаум. Но този път лице в лице.

— Тъкмо може да си намери майстора — каза Адам.

— Мога ли да погледна иконата? — попита Робин, без да обръща внимание на коментара му.

Адам се наведе да вземе шлифера си и извади иконата от вътрешния джоб, като внимателно я закриваше от чужди погледи. Робин се вгледа в очите на Свети Георги и заговори отново:

— Докато лежах будна тази нощ и чаках да ме изнасилиш, непрекъснато се питах за тайната, скрита в тази икона.

— Мислех, че спиш — каза Адам с усмивка. — Всъщност и двамата сме правили едно и също. Както и да е, успя ли да стигнеш до някакъв разумен извод?

— Първо реших, че си падаш по мъже контрабасисти — иначе как щеше да ми устоиш?

— А какво ще кажеш за „Свети Георги и змея“? — ухили се Адам.

— Първо се чудех дали отделните мозаични маски не образуват някакъв код. Но иконата е така великолепно нарисувана, че би трябвало кодът да е нанасян по-късно, а това не изглежда много вероятно.

— Добре измислено, новобранец.

— Ти си новобранец. Така че си мислех дали няма друга картина под горния слой. От училище помня, че Рембранд и Констабъл често са рисували върху картините си — или защото не ги е било грижа за оригинала, или, както при Рембранд, не са им стигали пари за платно.

— Ако случаят е такъв, само специалист може да се занимае с премахването на горния слой.