Джефри Арчър - Опасно наследство

Възможно ли е два пъти да изпусне Скот? Дали не го е подценил? Ако се случеше още веднъж, Заборски щеше да му иска убедителни обяснения.

Докато пътуваше към консулството, в спомените му пробягваше някакъв образ, но той не можеше да го осмисли. Нещо се беше случило пред хотела, нещо, което не пасваше. Беше сигурен, че ако помисли малко на спокойствие, ще си го изясни. Продължаваше да си припомня последните тридесет минути, сякаш пренавиваше лентата на стар филм, но някои от кадрите оставаха все още неясни.

Щом се върна в консулството, Валчек му подаде голям плик и го информира, че току-що са го донесли с дипломатическата поща от Москва.

Романов прочете за втори път дешифрирания телекс, но не успя да проумее в какво се състои важността му.

Открита е информация за покойния полковник Джералд Скот, Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя, IV степен, Кръст за храброст, която може да се окаже полезна, когато пак влезете във връзка с информатора. Всички документи ще получите най-късно до утре сутринта, АЛ.

Романов се зачуди какво ли са открили в центъра за бащата на Скот. Какво ново, което да заинтересува него самия. Все още беше твърдо решен да прати сина на оня свят при бащата много преди да получи някакво друго официално съобщение от Москва.

Замисли се за собствения си баща, за възможното бягство при оставеното му огромно богатство и как заради собствената си кариера бе предал баща си. А сега заради по-нататъшното си издигане трябваше да убие Скот и да върне иконата в страната. Ако се провалеше… Той пропъди мисълта за двамата бащи.

— Или е много хитър, или просто има късмет — говореше Романов и се разхождаше из малката канцелария, която бяха приспособили за него.

Валчек, който го бе последвал, се въздържа от коментар, а само попита какво да прави по-нататък.

— Кажи ми какво видя, когато бяхме пред хотела?

— Какво имаш предвид? — попита Валчек.

— Не задавай въпроси — каза Романов, докато обличаше собствените си дрехи. — Отговаряй. Кажи ми всичко, което видя от момента, когато спряхме пред хотела.

— Пристигнахме пред „Ричмънд“ малко преди десет — започна Валчек, — паркирахме мерцедеса на отсрещната страна на улицата и зачакахме да се появи Скот. Чакахме дори няколко минути след десет, но от Скот нямаше следа.

— Не, не, не. Дай подробности. Не искам просто да обобщаваш. Например не си ли спомняш да се е случило нещо необичайно, докато чакахме?

— Нищо особено — каза Валчек. — В хотела непрекъснато влизаха и излизаха хора, но съм сигурен, че Скот не беше сред тях.

— Голям щастливец си, щом можеш да си толкова сигурен. Какво стана после?

— После? После ми нареди да се върна в консулството и да те чакам там.

— В колко часа стана това?

— Трябва да е било десет и седем минути. Помня точно, защото погледнах часовника, когато автобусът тръгна.

— Автобусът? — каза Романов.

— Да, дето го товариха с музикални инструменти. Тръгна към…

— Инструменти — точно това е! — възкликна Романов. — Сега си спомням какво ми направи впечатление. Виолончела, цигулки и един контрабас, който не беше занесен в багажника. — Валчек изглеждаше озадачен, но не каза нищо. — Позвъни веднага в хотела и открий кой пътува в автобуса и за къде пътуват.

Валчек изтича навън.

Романов погледна часовника си: единадесет без пет. Трябваше да се действа, и то веднага. Той натисна бутона на вътрешния телефон и каза:

— Искам бърза кола и, което е по-важно, великолепен шофьор.

Валчек се върна и Романов затвори телефона.

— Автобусът е нает от Кралския симфоничен оркестър, който е на европейско турне…

— Коя е следващата спирка? — попита Романов.

— Франкфурт.

Той излезе бавно от селото. Беше огледал внимателно всичко с професионалното око на войник. Главната улица бе пуста. Само някакво малко момче безмилостно риташе гумената топка в един изкоп на склона, който му служеше за врата. Момчето видя Адам, обърна се и ритна топката към него. Адам я ритна обратно, момчето я хвана с ръце и се усмихна широко. Усмивката му изчезна, като видя как Адам бързо продължава нагоре по склона. На пътя имаше само няколко стари къщи. От едната страна зееше дълбока пропаст, в далечината зад нея се издигаха хълмове, обрасли с дървета. От другата страна се простираха зелени ливади, по които пасяха щастливи крави с хлопки на вратовете. При вида им Адам усети, че е гладен.

Продължи нагоре по пътя и стигна до един остър завой. Оттук можеше да вижда цяла миля надолу, без да го забележат. Трябваха му само няколко минути, за да се научи да разпознава от неколкостотин метра британските коли или колите с британски номера. Скоро разбра, че чужденците, които си купуват британски коли, са много малко.