Джефри Арчър - Опасно наследство

— Мислиш ли, че пак ще се свърже с теб? — попита Снел.

— Ако е жив, сигурно ще се обади.

— Ако Романов е още в Швейцария, то и Скот трябва да е все още жив — каза Буш. — Щом Романов се добере до иконата, веднага ще се отправи на изток.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Имаме хора на летището, които проверяват всеки полет на изток. Затова предлагам да проследим развитието на събитията и да се съберем отново утре сутринта в седем, освен ако Скот не ми се обади по-рано.

Сър Морис кимна и се надигна от мястото си. Всички станаха.

— Благодаря ви, господа — каза той и се запъти към другия край на стаята. На минаване покрай Лорънс измърмори: — Можеш да се отбиеш до кабинета ми, когато ти остане малко време.

Адам измина последните метри надолу по почти отвесния склон, като непрекъснато се хлъзгаше и препъваше, докато накрая се изтърси по гръб. От изподрасканите му ръце течеше кръв, панталоните му бяха скъсани и омазани с кал и пръст. Той остана неподвижен една-две минути. Опитваше се да си поеме дъх. Погледна нагоре към пътя. Беше му отнело почти час да измине това разстояние, а един камък щеше да го стори за три секунди. Все още имаше едно предимство — никой не би могъл да го види от пътя. Той се вгледа напред към долината. Сега вече всеки можеше да го види, но нямаше друга възможност.

Преценявай на око, проверявай по карта. Картата не беше от особена полза, но той прецени, че разстоянието до отсрещния хребет е около три километра. Според картата имаше надежда да открие път оттатък хребета. Той проучи местността — напред се простираше хълмиста долина; нямаше храсти, зад които да се прикрива. После имаше широка, но плитка река. Адам предположи, че ще може да стигне до пътя за около двадесет минути. Провери дали иконата е на мястото си и тръгна с равномерна крачка.

Романов не беше продумал, откакто ги изхвърлиха безцеремонно от автобуса. Валчек и шофьорът не смееха да изкажат мнението си. Романов знаеше, че момичето е разбрало блъфа му, а той не можеше да си позволи дипломатически инцидент, защото без съмнение щяха да докладват на шефа му в Москва. Но Романов никога нямаше да забрави момичето с мъжко име.

Солотърн беше на около четиридесет километра в обратна посока и шофьорът щеше да измине това разстояние за около двадесет минути, но Романов настояваше да намалява скоростта всеки път, когато срещнеха някакво превозно средство. Проверяваха пътниците, за да се уверят, че Скот не е успял да се качи в някоя кола на автостоп. Романов прецени, че тези предпазни мерки са необходими, въпреки че това им струваше тридесет и една минути. Все пак, когато пристигнаха в Солотърн, Романов бе сигурен, че Скот не е на път за немската граница, освен ако не е успял да се дегизира или пък да пътува в багажника на някоя кола.

Щом пристигнаха в Солотърн, Романов нареди на шофьора да остави колата в центъра, после се разделиха, за да открият нещо за вероятния маршрут, избран от Скот. Разпитаха местните хора, но никой тази сутрин не беше виждал мъж, приличащ на Скот. Романов тъкмо се чудеше за коя ли граница се е запътил англичанинът, когато видя шофьора да рита футболна топка към едно малко момче. Изтича надолу по хълма и тъкмо щеше да му се скара, когато момчето се обърна и ритна топката към руснака. Той посрещна автоматично топката и я ритна силно покрай момчето направо във вратата. После се обърна към шофьора и тъкмо се канеше да му изкрещи, когато топката пак се появи в краката му. Той я вдигна ядосано и понечи да я хвърли настрани, но видя обнадеждената усмивка на момчето и вдигна топката високо над главата си. Момчето дотича при него и започна да скача към топката, но въпреки усилията си не можеше да я стигне.

— Виждал ли си непознати хора тази сутрин? — попита Романов на немски бавно и отчетливо.

— Да, да — каза момчето. — Но той не улучи вратата.

— Къде отиде? — попита Романов.

— Нагоре по хълма — каза момчето.

За негово разочарование Романов пусна топката и хукна да тича. Валчек и шофьорът го последваха.

— Nein, nein 13 13 Не, не. — Б.ред. — завика малкото момче и затича след тях.

Романов се обърна. Момчето стоеше на мястото, където Адам беше опитвал да се качи на стоп, и сочеше към пролома.

Романов бързо каза на шофьора:

— Докарай колата! Трябват ми бинокъла и картата.

Шофьорът хукна, следван от момчето. След няколко минути мерцедесът спря до Романов. Шофьорът изскочи и му подаде бинокъла, а Валчек разгърна картата върху капака на колата.