Джефри Арчър - Опасно наследство

— Жената, дъщерята и бъдещият зет — каза Джим и подаде четирите паспорта.

Митничарят започна проверката си.

— Какъв е проблемът с онзи камион? — нехайно попита Джим.

— Е, за вас проблем няма — каза служителят, като прелистваше паспортите. — Надявам се, че не ви забавих.

— Не, не — каза Джим. — Младите дори не забелязаха — добави той, посочи с пръст назад и се разсмя.

Полицаят вдигна рамене, върна паспортите и махна с ръка.

— Allez. 14 14 Хайде. — Б.ред.

— В Хал ми викат Джим Лютия. Като горчица — засмя се Хардкасъл и погледна Адам през рамо. — Приятел, вече можеш да спреш.

Линда се отдръпна неохотно, погледна Адам закачливо и после се обърна към баща си.

— Все още ни остава да минем и френската граница, нали?

— Вече ни предупредиха да внимаваме за него и мога да ви уверя, че не е минавал през този пост — каза началникът на митничарите. — В противен случай някой от моите хора щеше да го забележи. Но ако искате да се уверите лично, заповядайте.

Романов бързо обиколи митничарите, като им показваше увеличената снимка на Адам, но никой не си спомни да е забелязал човек, приличащ на него. Валчек дойде след няколко минути и потвърди, че Адам го няма в колите, които все още чакат да ги пуснат през границата и че мерцедесът е вкаран в гаража на митницата.

— Ще се връщаме ли към хълмовете, другарю майор? — попита той.

— Още не. Искам да съм абсолютно сигурен, че не е пресякъл границата.

Офицерът излезе от караулката и попита:

— Открихте ли нещо?

— Не — каза навъсено Романов. — Изглежда, че сте прав.

— И аз мисля така. Ако някой от хората ми беше пуснал англичанина, сега вече щеше да е безработен.

Романов кимна одобрително.

— Може ли да съм пропуснал някой от персонала ви?

— Съмнявам се, освен ако няма излезли в почивка. Ще ги намерите в барчето. Ей там, до френската граница.

В бара бяха само четирима митничари и една сервитьорка — французойка. Двама играеха билярд, а другите двама седяха на една маса в ъгъла и пиеха кафе. Романов пак извади снимката и я показа на мъжете до масата за билярд.

И двамата поклатиха безразлично глава и се върнаха към многоцветните топки.

Руснаците отидоха до бара. Валчек подаде на Романов чаша кафе и сандвич, а той ги занесе на масата при другите двама митнически служители. Единият разказваше на колегата си за неприятностите, които имал с един рейнски шофьор на камион, който се опитвал да изнесе контрабандно швейцарски часовници.

Романов плъзна снимката през масата.

— Виждали ли сте този човек днес?

Никой не показа да го е разпознал и по-младият бързо се върна към историята си.

Романов сръбна от кафето си и започна да обмисля дали да хукне към Базел, или да поиска военни подкрепления за претърсване на околните планини. Тогава забеляза, че младият мъж често поглежда към снимката и пак го попита дали не е виждал Скот.

— Не, не — малко прибързано каза младият мъж.

Ако бяха в Москва, Романов щеше да изтръгне от него „да“ само за няколко минути, но тук трябваше да се придържа към друг подход.

— Преди колко време? — бавно попита Романов.

— Какво искате да кажете? — попита полицаят.

— Преди колко време? — попита с по-твърд глас Романов.

— Не беше той — каза офицерът и по челото му вече имаше пот.

— Щом не е бил той, преди колко време не е бил?

Офицерът се поколеба.

— Двадесет, може би тридесет минути.

— Каква марка кола?

Младият офицер отново се поколеба.

— Мисля, че беше ситроен.

— Цвят?

— Жълт.

— Други пътници?

— Трима. Приличаха на семейство. Майка, баща и дъщеря. Бащата каза, че са сгодени.

Романов нямаше повече въпроси.

През следващия час говореше предимно Джим Хардкасъл:

— Естествено — каза той — нашата организация провежда редовните си конференции в различни градове. Миналата година бяхме в Денвър, Колорадо, а следващата година сме в Пърт, Австралия, така че успявам да пообиколя света. Но щом се занимавам с експорта, трябва да свикна с пътуването.

— Сигурен съм, че ще свикнете — каза Адам. Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на благодетеля си, въпреки че рамото му продължаваше да пулсира.

— Разбира се, аз съм президент само за една година — продължи Джим. — Но възнамерявам да направя така, че делегатите да помнят дълго шейсет и шеста.

— Сигурен съм, че няма да я забравят — каза Адам.

— Ще изтъкна, че „Колманс“ отново има рекордни постижения в износа за тази година.